Сигрид Унсет - Кръстът

Един ден случайно научи, че Скюле все още е в Нидарус. Хората от екипажа му измрели или избягали и не успял да намери други. Не бил болен, но се отдал на разгулен живот. Немалко обезверени младежи намираха желаната утеха в забавленията. „Който се страхува, смъртта му е в кърпа вързана“, казваха те и удавяха тревогата в гуляи и запои, играеха на зарове, танцуваха и закачаха жените. В тези злощастни времена дори почтени градски съпруги и девойки от най-видните родове бягаха от домовете си. Знатните госпожи се веселяха в кръчми и странноприемници в компанията на уличници и отчаяни мъже. Боже, прости им, помоли се майката, ала сърцето й бе твърде изтощено от непрестанните грижи и тя нямаше сили да скърби повече.

Из околността плъзнаха тревожни вести за грехопадения заради всеобщото отчаяние. До манастира не стигаха почти никакви слухове, а и монахините нямаха време да се занимават с подобни разговори, но един ден отец Айлив, който неуморно посещаваше болни и умиращи, сподели с Кристин, че е настанало духовно разложение, по-страшно от физическото.

Една вечер всички оцелели в Райнския манастир се събраха до камината в съвещателната зала: четири монахини, две сестри — мирянки, стар коняр, невръстно момче, две просякини и няколко деца. На почетната пейка, над която голямо разпятие разпръскваше сумрака, лежеше абатисата, а до ръцете и краката й седяха сестра Кристин и сестра Тюрид.

От смъртта на последната издъхнала монахиня изминаха девет дни, а от пет дни в манастира и в близките къщи не беше умирал човек. По думите на отец Айлив чумата си отивала. За пръв път от близо три месеца над смълчаните, изморени хора в обителта се спусна благотворно спокойствие, усещане за сигурност и за уют. Старата сестра Турюн Марта пусна броеницата в скута си и хвана ръката на едно малко момиче, застанало до коляното й:

— Какво ще кажеш? Да, детето ми, убедихме се, че Божията Майка вече никога няма да отвърне милосърдния си лик от децата си.

— Не Дева Мария, а Хел 21 21 Хел е повелителката на подземното царство в староскандинавската митология. — Бел.прев. , сестро Турюн. След като й принесат в жертва невинен човек, ще напусне земите ни с греблото и с метлата си. Утре вече ще е далеч от тук.

— Какви ги говориш? — обезпокои се монахинята. — Пепел ти на езика, Магнхил, как смееш да изричаш такива безбожни думи! Заслужаваш да те напляскам едно хубаво…

— Кажи ни какво си видяла, Магнхил, и не се бой — подкани я сестра Кристин, останала без дъх от уплаха.

Кристин си спомни какво бе чувала от Осхил на младини: дяволът изкушавал нещастниците в злочестината си да прибегнат до грях, който праведен християнин не бива дори да изрича…

На смрачаване децата ходили в горичката до енорийската църква и неколцина от момчетата се отбили в близката землянка. Там подслушали разговора на мъже, които се съвещавали. Явно хванали малкия Туре, син на Стайнюлв от крайбрежието, и тази нощ се канели да го принесат в жертва на Чумната повелителка, Хел. Децата се надпреварваха да обясняват какво са видели, горди, че са съумели да привлекат вниманието на възрастните. Изобщо не им хрумваше да съчувстват на клетия Туре. Той беше бездомник и просеше из околността, но не и в манастира. Когато отец Айлив или някой пратеник на абатисата потърсеше майка му, тя бягаше или отказваше да говори с тях, без значение дали се обръщаха към нея ласкаво, или сурово. Майката на Туре скита из улиците на Нидарус десет години, но пипна лоша болест и погрозня. Вече не можеше да си изкарва прехраната, както бе свикнала, и дойде да живее в колиба до брега. Още се намираха просяци, желаещи да споделят постелята й. Дори тя не знаеше кой е бащата на сина й.

— Трябва да отидем там — настоя Кристин. — Не можем да стоим със скръстени ръце, докато християни продават душите си на дявола пред вратата ни.

Монахините простенаха. Тези мъже били най-бруталните и безбожни грубияни в околността, а върлуващата болест ги превърнала в истински изчадия. Ех, ако отец Айлив беше тук, жалваха се сестрите. По време на чумната епидемия свещеникът посрещаше с твърдост какви ли не изпитания и монахините свикнаха да го молят за помощ при всяка трудност.

Кристин закърши ръце:

— Ако тръгна сама… Майко, разрешавате ли ми да отида?

Абатисата стисна ръката й до болка. Възрастната жена с парализиран език се изправи и поиска с жестове да я облекат за излизане и да й дадат златния кръст — белег на височайшето й положение — и тоягата. Хвана под ръка Кристин — най-младата и най-издръжливата сред жените. Всички монахини ги последваха.