Сигрид Унсет - Кръстът

Юлв запали свещ, сложи я до главата на болния и излезе.

Ерлен отново затвори очи. Кристин се взираше в бялото му лице и го милваше. Сякаш виждаше как съпругът й бавно потъва в мъртвешки сън.

— Ерлен — умолително зашепна тя. — За Бога, нека доведем отец Сулмюн. Бог е един, без значение кой свещеник ни свързва с него.

— Не — мъжът се надигна рязко в леглото и завивките оголиха пожълтялото му тяло. Превръзките на гърдите и корема му се напоиха с рукналата от раните кръв и по плата избиха алени петна. — Грешен съм. Дано Бог ме осени с милостта си според висшата Си справедливост, но — той се отпусна немощно върху възглавниците и продължи с почти недоловим глас, — дори да доживея преклонна възраст, няма да стана благочестив дотолкова, че да понеса спокойно присъствието на човек, който е разпространявал злостни клевети за теб…

— Ерлен, Ерлен, помисли за душата си!

Мъжът размърда неспокойно глава върху възглавницата. Клепачите му отново се спуснаха.

— Ерлен! — Кристин плесна с ръце и закрещя в изстъпление: — Ерлен, нима не разбираш? Трябва да им кажеш как си постъпил с мен, за да спрат да ме одумват!

Ерлен отвори широко очи. Устните му бяха посинели, но по измъченото му лице пробяга отблясък от някогашната младежка усмивка:

— Целуни ме, Кристин — прошепна той, а в гласа му тя долови весела нотка. — Помежду ни имаше нещо, което не може да се нарече християнско благочестие и семейно съгласие. Затова няма как с лекота да си простим като повечето добродетелни съпрузи…

Кристин го зовеше по име и го молеше да я чуе, но той лежеше със затворени очи, а под побелялата му коса, лицето му бледнееше като току–що отсечено дърво. В ъглите на устата му се процеждаха капки кръв. Кристин ги бършеше и шепнешком го заклеваше да я погледне. При движението усещаше, че докато го е слагала в леглото, роклята й се е напоила с кръв и лепне. От гърдите на Ерлен се изтръгваха хрипове, дишаше с мъка, не беше в съзнание и бавно, но сигурно се унасяше във вечния си сън.

Някой блъсна вратата. Нокве влетя в стаята, хвърли се пред леглото, грабна ръката на баща си и започна да го вика по име.

След младежа прага прекрачи висок едър господин в пътническа пелерина — Сигюр от „Сюнбю“. Поклони се на Кристин:

— Ако знаех, че имаш нужда от помощ, братовчедке, щях… — млъкна, виждайки умиращия, прекръсти се и се оттегли в най-далечния ъгъл на стаята.

Рицарят от „Сюнбю“ зачете заупокойна молитва, но Кристин изобщо не забеляза появата му.

Нокве, паднал на колене, се надвеси над баща си:

— Татко! Татко! Не ме ли познаваш вече, татко?

Младежът долепи лице до ръцете на родителите си.

Над тях се изсипа порой от целувки и сълзи.

Кристин внезапно излезе от вцепенението си и избута главата на сина си.

— Смущаваш спокойствието ни — нетърпеливо обясни тя. — Отдръпни се.

Нокве надигна глава:

— Да се отдръпна? Но майко…

— Отивай при братята си.

Майката остана сляпа за обляното в сълзи, покрусено от скръб лице на Нокве. Младежът седна на пейката при шестимата си братя. Кристин не забелязваше нищо, само продължаваше да се взира до безпаметност с подивелите си очи в снежнобялото лице на Ерлен, което блестеше на светлината от свещта.

След малко вратата се отвори и в стаята пристъпи епископ Халвар, следван от неколцина дякони и един свещеник със свещи и пеещо сребърно звънче. Последен влезе Юлв Халдуршон. Синовете на Ерлен и Сигюр коленичиха пред Тялото Христово, а Кристин само леко вдигна глава и погледна към духовниците със зачервените си от плач, невиждащи очи. После отново се просна върху трупа на Ерлен.

„Рано или късно всички огньове догарят.“

Напоследък тези думи на Симон Андресьон отекваха с болезнена яснота в сърцето на Кристин.

От смъртта на Ерлен Никулаусьон изминаха четири години, а от челядта му при майка си в „Йорун“ останаха само Гауте и Лавранс.

Преди две години старата ковачница изгоря и Гауте построи нова в северната част на имението, близо до главния път. Старата ковачница се намираше на юг от къщите, до брега на реката, в низината между възвишението на „Йорун“ и няколко грамадни канари, които отдавна трябваше да се разчистят оттам. Почти всяка година водите на реката прииждаха чак до ковачницата и я заливаха.

Сега сред развалините стърчаха само обгорени от пожара камъни — там някога се намираше вратата и иззиданото огнище. На тъмната овъглена почва избуя хубава, мека, светлозелена трева.