Зиме, когато домашните се събираха в стаята, където тъчаха, и си запълваха времето с разговори и шеги, докато всеки се занимаваше с нещо, Лавранс приличаше на унесен в сън. А през лятото, след края на работния ден, често се случваше майката да приседне на поляната до сина си. Лавранс обикновено дъвчеше парче смола или усукваше стрък от киселец в ъгъла на устните си. Кристин внимателно наблюдаваше очите му, докато разговаряха. Момчето сякаш се завръщаше от света на зареяните си мисли. Усмихваше се, отговаряше учтиво и разумно на въпросите й, а понякога двамата прекарваха на склона часове наред в приятни разговори. Но щом майката станеше от тревата, Лавранс отново се отнасяше нанякъде.
Тя не можеше да проумее от какво са обсебени мислите на сина й. Лавранс умееше да борави с оръжие и притежаваше пъргавина и сръчност във физическите занимания, но не подхождаше към тях с жар като братята си. Никога не тръгваше на лов сам. Радваше се, когато Гауте го канеше да отидат заедно. Все още не забелязваше с какви нежни погледи го сподирят жените. Не проявяваше интерес към книжното знание и оставаше равнодушен към желанието на по-големите си братя да постъпят в манастир. Като че ли Лавранс не възнамеряваше да се занимава с друго, освен със селскостопанската работа в „Йорун“.
Понякога Кристин откриваше слаба прилика между разсеяния Лавранс и баща му. Ала кроткият благ характер на Ерлен се промени с годините, отстъпи на невъздържана превъзбуда и сходствата свършваха дотук: Лавранс не бе наследил нищо от пламенната, избухлива природа на баща си. Освен това безразличието, с което момчето приемаше случващото се около него, надхвърляше младежкото спокойствие на баща му.
Сега Лавранс беше най-малкият син на Кристин. От три години Мюнан лежеше погребан при баща си и невръстното си братче.
След смъртта на съпруга си Кристин изпадна във вцепенение. Не чуваше и не виждаше нищо. По-силно от болката и скръбта се оказа усещането за пълно омаломощение. Душата и тялото й изстинаха до безчувственост. Сякаш от смъртоносните рани на Ерлен изтичаше нейната кръв.
От онзи облачен ден в плевнята на „Скуг“, когато тя му се отдаде под надвисналите гръмотевични облаци, целият й живот се намираше с обятията на Ерлен Никулаусьон. Тогава Кристин беше съвсем млада и неопитна. Не осъзнаваше какво прави. Помъчи се само да скрие, че й се доплака от болка. Усмихна се, защото смяташе, че дава на любимия си най-скъпоценното си съкровище. Независимо дали Ерлен оцени този дар, или не, Кристин му се отдаде изцяло и завинаги. Повери му всичко: девическия си живот, който Господ бе осенил с милостта си и я бе благословил да расне здрава и красива в почтено, заможно семейство със строги, но любящи родители, които непрекъснато бдяха над благоденствието й. А тя доброволно даде всичко на Ерлен и оттогава живя, сгушена в обятията му.
Години наред Кристин приемаше ласките му със сурово изражение; охладняла от гняв, прекланяше послушно глава пред волята му, угнетена от усещането, че всеки миг ще рухне от изтощение. Ала дойде време красивото лице и прекрасното здраво тяло на Ерлен вече да не са в състояние да я заслепяват и тя започна да вижда ясно недостатъците му. Наистина, мъжът й изглеждаше млад и хубав. Продължаваше да я обсипва с горещите си ласки както на младини. Но аз остарях, мислеше си победоносно тя и се опияняваше от гордост. Лесно остава млад онзи, който не си взема поука от грешките, не си прави труда да се приспособи към обстоятелствата и не се бори, за да придаде на живота си желания облик.
Но дори когато приемаше целувките му с гневно стиснати устни и му се противопоставяше с цялото си същество в битката за бъдещето на синовете си, тя усещаше, че се отдава на тази своя мисия със страстта, която някога Ерлен запали в кръвта й. С годините тя охладня. В началото, след като го позна, краката й се подкосяваха безпомощно и й премаляваше от щастие, щом зърнеше игривото пламъче в очите му и чуеше дълбокия му глас, но неукротимото й желание угасна. Преди срещата им в „Хауген“ Кристин копнееше да уталожи горестта и тревогата от раздялата им, а сега мечтаеше със същия плам един ден, след дълги години, когато се превърне в белокоса старица, да види синовете си обезпечени и спокойни за бъдещето си. Страхът от неизвестността, неин неразделен спътник по време на брака й с Ерлен, продължаваше да я мъчи заради децата й. Кристин изгаряше от страстно желание, сравнимо с глад и люта жажда: искаше синовете й непременно да живеят в благосъстояние.
Читать дальше