Сигрид Унсет - Кръстът

— Ерлен, Ерлен!

Раненият наведе глава и долепи лице до бузата й.

— Водете ме в стария хамбар, момчета. Там искам да легна…

Майката и синовете тутакси приготвиха постеля в стария хамбар, съблякоха ранения и го настаниха там. Кристин превърза раната му. Кръвта бликаше на тласъци от слабините. Освен това лявата му гръд бе пронизана със стрела, но не течеше много кръв.

Кристин го погали по главата.

— Няма да можеш да ме излекуваш, Кристин.

Тя вдигна отчаяно очи. По цялото й тяло я побиха ледени тръпки. Симон й каза същото, преди да умре. Жената възприе думите на Ерлен като ужасяваща прокоба.

Положиха го върху възглавници и вдигнаха левия му крак високо, за да спре кръвотечението от слабините. Ерлен хвана Кристин за ръка:

— Помниш ли първата нощ, когато двамата спахме заедно в това легло, миличка моя? Тогава не предполагах, че те гложди тайна мъка, и то заради мен. Цял живот те принуждавах да понасяш страдания заради мен.

Кристин обгърна ръцете му. Кожата й беше напукана, а под тесните й набраздени нокти и по гънките на дългите й пръсти се бе натрупала чернилка. Тя поднесе ръката му към устните си, а сълзите й я намокриха.

— Колко са горещи устните ти — отрони Ерлен. — Чаках ли, чаках да дойдеш при мен. Толкова закопнях за теб… После реших да отстъпя и да се прибера у дома, но разбрах за смъртта на детето. Казах си: вече е твърде късно…

— А аз продължавах да те чакам, Ерлен — проплака тя. — Все ще дойде на гроба на детето си, мислех си аз.

— Но ти нямаше да ме приемеш като скъп съпруг. Бог знае, че имаш основателна причина, сладка моя красавице — прошепна той и затвори очи.

Кристин захлипа тихо и жално.

— Вече не ни остава друго, освен да си простим като двама християни, дали обет пред Бога за вечна дружба. Дали ще можеш да ми простиш?

— Ерлен, Ерлен — тя се наведе над него и разцелува бялото му лице. — Не говори толкова много, скъпи.

— Налага се да побързам и да ви кажа всичко — отвърна той. — Къде е Нокве? — неспокойно попита бащата.

Още снощи, когато научил, че малкият му брат е поел към „Сюнбю“, Нокве се метнал на коня и препуснал стремглаво след Лавранс. Сигурно вече бил полудял от страх, защото не знаел, че Лавранс си е у дома. Ерлен въздъхна и размърда тревожно ръцете си върху завивката.

Шестимата им синове се изправиха пред смъртния одър на баща си.

— Момчета, не успях да ви осигуря бъдещето, което заслужавате — подхвана той, но се задави и по устните му изби кървава пяна. Кристин я избърса със забрадката си.

— Моля ви да ми простите, ако намерите сили… Никога не забравяйте, че майка ви цял живот се труди неуморно за вашето добро. Вината за разногласията ни винаги е била само моя, защото нехаех за благосъстоянието ви, но Кристин ви обича повече от всичко.

— Няма да забравим, татко — увери го през сълзи Гауте, — че за нас винаги си бил най-смелият мъж и най-доблестният сановник. С гордост се зовяхме твои синове и в дните на твоето могъщество, и когато късметът ти изневеряваше.

— Говориш неразумно, сине — погледна го Ерлен и се засмя хрипкаво, задавено. — Да не дава Господ да сте се метнали на мен. Пожалете майка си — откакто се е омъжила за мен, не е видяла бял ден.

— О, Ерлен — хлипаше Кристин.

Синовете целунаха баща си и приседнаха до стената, облени в сълзи. Гауте прегърна Мюнан, а близнаците се хванаха за ръце. Ерлен посегна към дланта на жена си.

Кристин усети колко изстинала е кожата му и го зави до брадичката, но без да пуска ръката му изпод завивките.

— Ерлен — проплака тя. — Спаси, Господи, и помилуй. Ще изпратя да доведат свещеника…

— Добре — немощно кимна той. — Нека някой да тръгне за Довре и да обади на енорийския ми свещеник, отец Гюторм, че умирам.

— Но той няма да успее да дойде навреме — възрази ужасена Кристин.

— Ще дойде — раздразнено реагира той. — Ако даде Господ. Не искам да приемам последното си причастие от свещеника, който очерни името ти…

— Ерлен, за бога, не говори така…

Към умиращия пристъпи Юлв Халдуршон и се наведе над него:

— Ерлен, тръгвам за Довре.

— Юлв, помниш ли как двамата с теб напуснахме „Хестнес“ — попита Ерлен със слаб, едва доловим глас и се засмя. — Тогава ти се заклех, че винаги ще можеш да разчиташ на безусловната му подкрепа. Но за беда от двама ни ти по-често ми доказваше колко си ми предан, приятелю. Искам да ти благодаря.

Юлв се наведе и целуна окървавените устни на Ерлен:

— И аз ти благодаря, Ерлен Никулаусьон.