Сигрид Унсет - Кръстът

Ерлен отвори вратата, а момчето се строполи в безсъзнание върху дъските на галерията.

Лавранс постепенно дойде на себе си. Лежеше в легло, завит в мръсни кожи, от които се носеше остра неприятна миризма. В процеп на стената бе закрепена борова факла. Баща му мокреше лицето му, надвесен над Него. Ерлен беше оскъдно облечен, а на мъждивата светлина детето забеляза, че цялата му коса е побеляла.

— Майка — отрони Лавранс и го погледна.

Ерлен обърна гръб на сина си, за да скрие лицето си.

— Какво е станало с нея? — едва доловимо попита той. — Майка ти… да не би да е болна?

— Трябва да се прибереш веднага, татко, за да я спасиш. Обвиняват я в най-тежкото прегрешение. Заловиха Юлв, нея и братята ми и ги държат под стража, татко!

Ерлен опипа лицето и ръцете на Лавранс. Детето гореше в треска.

— Какви ги говориш, сине?

Лавранс седна в леглото и разказът му за събитията от миналия ден доказа, че момчето не бълнува. Бащата го слушаше мълчаливо и още преди да дочака края, започна да се облича. Обу си ботушите и си сложи шпорите. Донесе на детето мляко и хляб.

— Синко, не мога да те оставя сам тук. Ще те изпратя при Аслауг в „Брекен“, преди да поема към „Йорун“.

— Татко — Лавранс сграбчи ръката му, — не ме оставяй там, искам да се прибера с теб.

— Болен си, синко — отвърна Ерлен.

Момчето за пръв път чуваше баща си да говори с такова умиление.

— Не, татко! Искам да се прибера вкъщи, при мама — Лавранс се разрида като малко дете.

— Рижко вече куца, сине — Ерлен взе момчето на коленете си, но не успя да го успокои. — А и ти си капнал от умора. Добре, добре, сине, Черньо ще ни издържи двамата.

Изведе андалуския жребец, завърза Рижко в конюшнята и му сложи сено.

— Синко, не забравяй да поръчаш на някого да дойде тук да се погрижи за коня ти и за вещите ми…

— Ще останеш ли вкъщи, татко? — зарадва се Лавранс.

— Не зная — отвърна Ерлен със зареян в далечината поглед. — Но имам усещането, че няма да се върна повече тук.

— А няма ли да се въоръжиш по-сериозно, татко? — попита момчето, защото баща му тръгна да излиза от стаята с меч и съвсем лека малка брадва. — Нима няма да си вземеш щита?

Ерлен погледна окъсаната, раздрана волска кожа. Червеният лъв на бял фон вече не личеше върху щита. Покри го отново и го остави на мястото му.

— Мечът и брадвата са достатъчни, за да изгоня неколцина селяни от дома си.

Ерлен излезе, заключи вратата, яхна коня и помогна на момчето да се качи на седлото зад него.

Облаците на небето се сгъстяваха все повече. Спуснаха се по склона и поеха през гъстата гора. Яздеха в мрак. Ерлен долови, че момчето е много изтощено и се олюлява. Премести го да седне отпред и го придържаше върху седлото. Малкият отпусна русата си глава върху гърдите му. От всичките им синове Лавранс приличаше най-много на майка си. Ерлен го целуна по темето и оправи качулката му.

— Майка ти много ли страда, когато почина братчето ти? — прошепна Ерлен.

— След смъртта му не плака, но всяка нощ ходеше на гроба му. Гауте и Нокве я проследяваха, без да смеят да й се обадят. Вървяха след нея, без тя да забележи присъствието им.

— А не плака ли? Когато беше млада, сълзите й капеха, както росата капе от клоните на върбите до потока. Някога Кристин беше мека и нежна, защото живееше сред доброжелателно настроени хора. После обстоятелствата я принудиха да стане по-сурова, а често причината характерът й да се промени бях аз.

— Според Гюнхил и Фрида след раждането на брат ни майка плачела непрекъснато, когато наоколо нямало други хора.

— Бог да ми е на помощ — простена Ерлен. — Постъпих неразумно.

Спуснаха се в долината, зад тях бучеше реката. Ерлен загърна грижливо момчето във връхната си дреха. Лавранс задряма и се унесе в сън. Баща му миришеше като бедняк. В съзнанието му се прокрадна смътен спомен:

беше малък и още живееха в „Хюсабю“, на връщане от сауната в съботните дни баща му носеше странни топчета. От тях се носеше прекрасно ухание и щом ги подържеше малко в шепите си, Лавранс усещаше приятния, сладък мирис по ръцете и дрехите си няколко дни.

Ерлен яздеше в равномерен, бърз тръс. Долу, в равнината, се разстилаше непроницаем мрак. По променящия се грохот на Логен, която ту течеше по равното, ту стремглаво се спускаше надолу, той непрекъснато съобразяваше несъзнателно къде се намират. Конят минаваше по плоски скали и под копитата му хвърчаха искри. Пътеката пресичаше гъстата гора. Черньо стъпваше уверено и леко между преплетените корени на боровете. Докато препускаше по малки ливади, където ромонеше планински ручей, копитата му меко пошляпваха по влажната земя. „На разсъмване ще сме в «Йорун», помисли си Ерлен. Дано да не е твърде късно…“