Сигрид Унсет - Кръстът

Ерлен насочи към нея коня и се приближи. Леко наведен напред, той се взря с тревожно отчаяние в посивялото мъртво лице на съпругата си.

— Кристин — умилително подхвана той, — миличка, прибрах се при теб.

Тя обаче сякаш бе оглушала и ослепяла. Лавранс, досега сгушен в прегръдките на баща си, се поразбуди и се изхлузи от седлото на земята. Едва стъпил, се строполи и остана да лежи.

По лицето на майката премина тръпка. Наведе се и вдигна голямото момче на ръце. Облегна главата му върху рамото си, все едно носи бебе, а краката му увиснаха.

— Кристин, скъпа моя — отчаяно замоли Ерлен, — о, миличка, зная, че вече е твърде късно…

Лицето на жената отново се сгърчи в спазъм:

— Не е твърде късно, има време за още нещастия — отсече тя тихо и сурово. После погледна омаломощеното момче в ръцете си. — Едва погребахме най-малкото ни дете, а сега сме на път да изгубим и Лавранс. Отлъчиха Гауте, а другите ни синове… Ерлен, с теб все още имаме богатства, които не бива да пилеем!

Обърна му гръб и се насочи към къщата с Лавранс на ръце. Ерлен я последва, без да слиза от коня:

— Кристин, за Бога, какво да направя за теб? Нима не искаш да остана тук?

— Вече нямам нужда от помощта ти. Все едно ми е дали ще останеш тук, или ще се хвърлиш в Логен.

Синовете на Ерлен излязоха на чардака и Гауте се спусна към майка си, за да я спре.

— Майко — започна умолително той, но погледът й го смрази и той остана на мястото си като попарен.

На долното стъпало стояха трима-четирима селяни.

— Отдръпнете се — заповяда стопанката и мина покрай тях с товара си.

Черньо мяташе неспокойно глава. Ерлен понечи да напусне имението, но Кулбайн Юнсьон хвана юздата. Кристин надникна през рамо, за да види какво става.

— Пусни коня, Кулбайн. Нека се маха, щом така иска.

— Нима не разбираш, Кристин, крайно време е стопанинът да управлява в имението. Ти поне не го ли осъзнаваш? — обърна се той към Ерлен.

Ерлен го плесна по ръката и пришпори коня, а възрастният мъж се олюля. Към ездача се втурнаха неколцина селяни, но Ерлен извика:

— Махайте се! Не е ваша работа да се месите в моя живот и в живота на съпругата ми! Не съм стопанин. Няма да позволя да ме вържете за този селски чифлик като говедо в обор! Щом не притежавам това имение, то също няма власт над мен!

Кристин се обърна с цялото си тяло срещу мъжа си и закрещя в изстъпление:

— Махай се! Върви по дяволите! Дотам докара мен и всичко, което попадна в ръцете ти!

После събитията се развиха толкова бързо, че никой не успя да осъзнае или да предотврати случващото се. Туре Боргхилсьон и един селянин хванаха стопанката:

— Кристин, недей да говориш така на мъжа си!

— Как смеете да докосвате жена ми! — разгневи се Ерлен и препусна към тях.

Замахна с брадвата и удари Туре Боргхилсьон. Острието потъна между плешките му и раненият се строполи на земята. Ерлен вдигна брадвата за втори път и се изправи на стремената, но в същия миг усети как синът на Туре Боргхилсьон го пронизва с копие в слабините.

Черньо първо се изправи на задните си крака, после започна да хвърля къч. Ерлен заби колене в хълбоците му, наведе се напред, опъна юздите с лявата си ръка и замахна с брадвата, ала единият му крак се изплъзна от стремето и кръвта рукна по лявото му бедро. Над двора профучаха няколко стрели и копия. Юлв и синовете на Ерлен се врязаха в тълпата селяни с вдигнати брадви и извадени мечове. Прободоха Черньо, той се свлече на колене и зацвили диво и пронизително, от конюшнята му отговориха неговите събратя.

Ерлен се изправи с крака все още върху коня, хвана се за рамото на Бьоргюлф и прескочи умиращото животно. Гауте се спусна да подкрепи баща си.

— Убийте го — посочи Ерлен към коня, който се прекатури на една страна и лежеше на хълбок с изпънат врат, удряйки с тежките си копита, а от устата му излизаше кървава пяна. Юлв Халдуршон изпълни поръката на Ерлен.

Селяните се отдръпнаха. Двама мъже пренесоха Туре Боргхилсьон в къщата на иконома, а един от слугите на епископа отведе свой ранен другар.

Лавранс се окопити и Кристин го пусна на земята. Двамата се вкопчиха един в друг. Тя не проумяваше какво се бе случило, защото трагедията се разигра за броени мигове.

Синовете тръгнаха с баща си към къщата, но той промълви:

— Не ме водете там… не искам да умра върху смъртния одър на Лавранс.

Кристин притича и се хвърли на врата му. Чертите й се изкривиха и плачът пропука замръзналата й физиономия, както хвърленият камък пропуква ледена кора: