Сигрид Унсет - Кръстът

През цялото време от ума му не излизаше споменът за онази далечна, окъпана в синя лунна светлина мразовита нощ, когато прекоси цялата долина с шейна. Отзад седеше Бьорн Гюнаршон с мъртвата жена в ръцете. Но случката, вече избледняла в съзнанието му, сега му се струваше нереална. Нереален му звучеше и разказът на сина му за събитията в долината и за безумните клевети. Ерлен отказваше да повярва на Лавранс. Реши да не мисли какво ще прави. Единственото реално усещане в душата му беше сковаващият страх от срещата с Кристин.

Чака я толкова дълго. Нито за миг не се усъмни, че тя ще дойде. Изгуби надежда едва когато научи какво име е дала на новородения им син…

На зазоряване миряните, отишли на ранната служба, ръководена от хамарски свещеник, започнаха да се разотиват. Първите излезли от църквата зърнаха Ерлен Никулаусьон да язди към дома си и обадиха на останалите. Настана олелия, вдигна се глъчка. Всички поеха към „Йорун“ и се скупчиха на отклонението към имението.

Ерлен влезе в двора, когато смаляващият се блед лунен диск се изгуби между ръба на облаците и горната ивица на планината.

Многобройни роднини и приятели на Яртрюд бяха прекарали нощта пред къщата на иконома. Тропотът на копитата в двора накара стражите да излязат да видят кой е дошъл.

Ерлен спря коня, огледа селяните и извика подигравателно:

— Да не би в дома ми да има пиршество, а аз да не зная? Защо сте се събрали тук в ранни зори?

От всички страни го пронизаха разгневени, помръкнали погледи. Той седеше с изправен гръб върху дългоногия си чуждоземски жребец. Буйната някога грива на Черньо висеше сплъстена, главата му бе посивяла — очевидно стопанинът нито го бе подстригвал, нито бе полагал грижи за него. В очите на коня святкаха заканителни пламъчета, той удряше копита в земята и пристъпваше неспокойно, наостряше уши и рязко отмяташе назад малката си красива глава, а пръски пяна отскачаха по неговите гърди и по ездача. Сбруята някога беше червена, а седлото — украсено със злато, сега кожата беше похабена, скъсана и закърпена. Ерлен приличаше на просяк. Изпод обикновената черна вълнена шапка се подаваше посивялата му коса, прошарена брада покриваше бледото му набръчкано лице с едър нос. И все пак мъжът стоеше с гордо изправена глава и с усмивка на уста гледаше отвисоко селяните. Въпреки всичко Ерлен изглеждаше млад и изискан. В очите на наобиколилите го гореше люта омраза срещу този мъж, който никога не падна духом и понесе неволите с високо вирната брадичка, въпреки че донесе толкова мъка, срам и страдания на най-личните благородници в долината.

— Явно си намерил сина си, Ерлен — отвърна хладнокръвно един от селяните. — В такъв случай би трябвало да знаеш, че не сме се събрали да пируваме. Изненадва ме желанието ти да се шегуваш с положението на семейството ти.

Ерлен погледна спящото в обятията си дете и гласът му омекна:

— Момчето е болно, нали виждате. Разказа ми неща, които ме слисаха, та помислих, че бълнува. Очевидно нещо не е наред — Ерлен смръщи вежди, виждайки как от конюшнята излизат Юлв Халдуршон и неколцина мъже, негови роднини, и извеждат конете си.

Юлв пусна юздата на жребеца си и бързо се приближи до господаря си.

— Ето те най-сетне и теб, Ерлен. А, с детето идваш, слава на Бога и на Пресветата Дева! Майка му не знае, че то напусна имението. Тъкмо тръгвахме да го търсим. Положих клетва пред епископа да не се възползвам от временната си свобода, ако ме пусне да намеря Лавранс, и той се съгласи, като разбра, че малкият язди сам към Вого. Как е той? — разтревожено попита Юлв.

— Слава богу, намерили сте детето! — възкликна през сълзи Яртрюд, току-що излязла на двора.

— Ти ли си, Яртрюд? Още сега ще се погрижа да изчезнеш от имението ми заедно с цялата си пасмина. Първо ще изгоним тази сплетница, а после един по един всички, които са злословили зад гърба на жена ми, ще си платят….

— Няма да стане, Ерлен — възрази Юлв Халдуршон. — Яртрюд все пак е моя съпруга. Двамата с нея искаме да се разделим, но тя няма да напусне къщата си, преди да съм дал на братята й добитъка и земите, които й се полагат, както и сватбените й дарове.

— Аз ли съм стопанинът в това имение? — побесня Ерлен.

— Попитай Кристин Лаврансдатер — посъветва го Юлв. — Ето я, идва.

Стопанката излезе на чардака и заслиза по стълбите с бавни стъпки. Разсеяно, без да съзнава какво прави, Кристин придърпа над темето си свляклата се забрадка и приглади роклята си, която носеше от миналия ден. Лицето й приличаше на вкаменено.