Сигрид Унсет - Кръстът

— А после из околността се е разнесъл слухът за мен и него, така ли?

— Да, но ние, слугите ти, винаги сме отричали — задавено я увери Гюнхил.

Кристин легна с Мюнан и го прегърна, за да го успокои. Не си съблече дрехите и не успя да мигне цяла нощ.

През това време младият Лавранс стана от постелята и се облече. Вечерта, когато Нокве отиде да нагледа животните, Лавранс влезе в конюшнята и оседла червения скопен кон на Гауте. Само жребецът го превъзхождаше, но Лавранс не смееше да тръгне с него.

Някои от стражите излязоха на двора да попитат момчето къде отива.

— Доколкото ми е известно, не съм сред пленниците ви — възрази Лавранс. — Но няма защо да крия накъде съм се запътил. Отивам да доведа рицаря от „Сюнбю“, за да защити майка ми, негова близка роднина. Нямате право да ме спрете.

— Момче, скоро ще се стъмни — предупреди го Кулбайн Юнсьон и се обърна към другите стражи: — Не бива да пускаме това дете да язди само нощем. Трябва да съобщим на майка му.

— Не, в никакъв случай — обади се Лавранс, а устните му потрепериха. — Тръгнал съм с мисията да защитя майка ми. Ако наистина е невинна, Господ и Светата Дева ще бдят над мен и няма да позволят да ми се случи нищо лошо. Ако пък майка ми е виновна, тогава ми е все едно — задавено изрече той, докато сълзите напираха в очите му.

Кулбайн огледа красивото русо дете.

— Тръгвай тогава и нека Господ те пази, Лавранс Ерленсьон — благослови го той и понечи да го качи на седлото.

Но Лавранс поведе коня за юздата и мъжете се видяха принудени да се отдръпнат встрани. Когато стигна до големия камък близо до портата, се метна на седлото и препусна на запад по пътя за областта Вого.

Конят на Лавранс беше потънал в пот и пяна, когато поеха по пътеката през сипеите и скалите, опасващи цялата северна част на долината Силсо. Момчето съзнаваше, че трябва непременно да стигне на поляната, преди да се стъмни. Лавранс не познаваше местността между Вого, Сил и Довре, но това лято Гауте ходи до „Хауген“ няколко пъти с коня, макар и по други пътища. Лавранс се наведе напред и потупа добичето по врата:

— Рижко, все някак ще стигнем до „Хауген“, нали, момче? Заведи ме при татко, дий конче!

Изкачиха се нагоре в планината. Мракът вече се сгъстяваше. Лавранс яздеше през блатиста падина, а в далечината към хоризонта се зареди безкрайна върволица от малки хребети, които ставаха все по-тъмни.

По отвесните стени на падината растяха брези с блестящи стволове. Мокри листа шибаха гръдта на коня и лицето на момчето. Изпод копитата на Рижко се свличаха камъни и се търкулваха в близкия поток. Конят нагази в кал. Рижко си проправяше път в мрака, изкачваше се и слизаше по склоновете, а ромоленето на потока ту се усилваше, ту отслабваше. В нощната тишина се разнесе вой на звяр, но Лавранс не различи какъв е. Вятърът бучеше и пееше ту по-силно, ту по-слабо.

Детето държеше копието насочено напред над врата на коня, а острието стърчеше между ушите на Рижко. Много мечки бродеха из тази част на долината. Лавранс се питаше кога ще й се види краят. Тихичко затананика в мрака: Kyrie Eleison, Christeleison, Kyrieleison, Christeleison…

Рижко прегази плитчина в планинска река. На небето отново се появиха звезди и върховете сякаш се отместиха още по-надалеч в гъстия мрак. Из откритата местност вятърът запя с по-различен глас. Момчето остави коня да върви, без да го насочва, а сам тихо си припяваше онова, което помнеше от химна „Jesus Redemptor omnium — Tu lumen er splendor patris“ 10 10 Jesus Redemptor omnium — Tu lumen er splendor patris (лат.) — Исусе, Спасителю на всичко. Ти, светлина и блясък на баща Си. — Бел.прев. , а от време на време и нещичко от „Kyrie Eleison“. Съдейки по звездите, Лавранс разбра, че язди на юг, но се осланяше на коня и не променяше посоката. Пресичаха скални тераси, където върху камъните блещукаше бодлив еленов лишей. Рижко се спря, разшири ноздри и се взря в тъмната нощ. Облаци с посребрени краища се носеха плавно над тях. Небето на изток леко избледняваше, предвещавайки появата на нощното светило. Конят продължаваше да върви право срещу изгряващата луна. „До полунощ остава сигурно около час“, съобрази момчето.

Постепенно месечината се издигна над планината и засия в целия си блясък, снегът по билата заблестя от светлината й, а мъглата, покрила клисури и върхове, побеля. Лавранс разпозна местността, където се намираше: платото, обрасло с мъх, под Сините върхове.

Намери пътека към долината. Три часа по-късно Рижко влезе, куцайки, в огрения от лунната светлина двор на „Хауген“.