Сигрид Унсет - Кръстът

С онзи плам, с който се отдаде на Ерлен, Кристин се посвети на новия си живот в „Хюсабю“. Изпълняваше съвестно и безропотно задълженията си, вършеше всичко по силите си, за да осигури благото на Ерлен и децата. Самата тя не съзнаваше напълно, че живее с Ерлен, докато заедно със свещеника умуваше над документите от сандъка на стопанина, докато разговаряше с арендаторите и работниците му, докато непрекъснато сновеше между хамбара и готварницата със слугините си, докато в светлите летни дни наглеждаше децата си на поляната заедно с бавачките им. Когато нещо се объркаше в стопанството или децата не я слушаха, тя обвиняваше Ерлен, но успееха ли да приберат сеното сухо през лятото, ако житото дадеше богата реколта през есента, а телетата й пращяха от здраве, ако децата се смееха и закачаха на двора, сърцето й се изпълваше с нежна благодарност към него. След като уши и последната празнична дреха на седмината си синове и огледа доволно купчината красиво извезани одежди, в сърцето й се разгоря стаената мисъл, че изцяло принадлежи на Ерлен. През една пролетна вечер Кристин се прибираше вкъщи заедно със слугините си от реката. Чувстваше се отегчена и изморена и отново обвини него. През деня праха вълната от последната стрижба. Кипнаха вода в един котел на брега и изплакнаха вълната в реката. Стопанката се труди наравно със слугините, ръцете й почерняха от тор до лактите, дрехите й, цели в мазни нечистотии, се просмукаха с миризмата на овце. Мръсотията нямаше да се отмие и след три посещения в сауната.

А когато Ерлен си отиде, вдовицата престана да вижда смисъл да се трепе неуморно. Отсякоха неговото стъбло и на нея не й оставяше друго, освен да умре като дърво с прерязани корени. Младите издънки, пораснали в коленете й, се хранеха от отделен корен. Бяха достатъчно големи, за да коват сами съдбата си. Защо не разбрах замисъла на Ерлен, мина й през ума.

Пред погледа й се заредиха смътнобледи картини на възможния живот с Ерлен в „Хауген“. Двамата подмладени, а малкото дете припка край тях. Но Кристин не съжаляваше и не скърбеше за решението си. Сърце не й даде да напусне живота на синовете си. Съвсем скоро смъртта щеше да ги раздели, защото след гибелта на Ерлен Кристин изгуби жизнената си сила. Всичко, което се бе случило и предстоеше да се случи, беше дело на съдбата. Ще стане каквото е писано.

Косите й побеляха, кожата посивя. Нямаше желание да поддържа външния си вид и не обръщаше внимание как се облича. Нощем постоянно мислеше за живота си с Ерлен, а денем ходеше като на сън. Не разговаряше с никого, освен когато я питаха нещо, и дори не чуваше въпросите на малките си деца. Стопанката, която всички знаеха като енергична и будна жена, не си мръдваше пръста. В ежедневните занимания Кристин неизменно влагаше любовта към съпруга си. Той не й беше признателен, защото не искаше да го обичат по този начин, но тя беше така устроена: за нея любовта означаваше непосилен труд и старание.

Кристин изпадна в мъртвешки унес. Едва когато в областта пламна епидемия и повали синовете й, майката излезе от вцепенението си.

Заразата беше по-опасна за възрастните, отколкото за децата. Ивар се поболя толкова тежко, че не очакваха да оцелее. От треската започна да буйства. Викаше, искаше да стане и да си вземе оръжията. Явно се сещаше как загина баща му. Нокве и Бьоргюлф едва смогваха да го удържат. После и Бьоргюлф легна болен. Лицето на Лавранс се поду до неузнаваемост от обрива. Очите му блестяха като на мъртвец. Треската го изгаряше и очите му се смалиха до две тънки черти.

Майката бдеше над тримата си синове. Нокве и Гауте преболедуваха болестта като малки, а Скюле я понесе по-леко. Фрида гледаше него и Мюнан.

Никой не очакваше епидемията да покоси Мюнан. Открай време той си беше кекав, но започна да заяква и всички се успокоиха. Една вечер обаче малкият внезапно изпадна в безсъзнание. Фрида изтича да съобщи на майка му. Кристин се втурна по стълбите и влезе при сина си, а той издъхна в ръцете й.

Смъртта на детето пробуди у нея ново, живо отчаяние. Безумната скръб за малкия Ерлен, когото смъртта изтръгна от майчината й гръд, се обагри в червено от спомена за всичките й съкрушени мечти за щастие. Тогава бурята, бушуваща в сърцето на Кристин, й помогна да не рухне. А непоносимото напрежение в душата й, уталожило се, след като с очите си видя как пронизаха смъртоносно съпруга й, остави след себе си изтощение. Убеждението, че съвсем скоро ще умре от скръб по Ерлен, притъпи остротата на болката. Вдовицата усещаше как мракът и сенките около нея се сгъстяват и чакаше вратата да се отвори и смъртта да я погълне.