Сигрид Унсет - Кръстът

Ямелт Халваршон, увлечен в сериозен разговор с Гауте и Нокве, наблюдаваше скришом Кристин. Тя седеше на отсрещната пейка заедно с противния старец и с Юлв Халдуршон, който не вдъхваше доверие на Ямелт, и се усмихваше, отговаряше им и им наливаше бира. За пръв път я виждаше да се усмихва. Благото изражение й придаваше очарование, а тихият й гръден смях звучеше като смеха на девойче.

Ямелт предупреди роднините си, че е невъзможно и шестимата синове да останат в имението на майка си.

Нито един заможен благородник нямало да даде своята дъщеря или племенница за жена на Никулаус, ако разбере, че петимата му братя ще живеят заедно с тях в „Йорун“, ще се препитават с добивите от имението и ще изхранват и своите семейства. Ямелт посъветва Кристин да потърси жена за сина си. Нокве навърши двайсет години и вече изглеждаше като силен мъж. Затова Ямелт предложи да вземе близнаците със себе си на юг. Там щял да им намери подходяща служба. След кончината на Ерлен Никулаусьон мнозина благородници неочаквано се сетиха, че убитият е от техните редици и по рождение е призван да бъде сред най-личните от тях. Оцениха дружелюбния му нрав, макар и придружен с леко високомерие, и го обявиха за доблестен и смел пълководец. Отдадоха неуспехите му на лош късмет. Проявиха извънредна строгост към всички, намесени в убийството на стопанина в собствения му дом. Ямелт разказа, че много хора го питали за синовете на Ерлен. На Коледа се видял с мъжете от „Сюдрхайм“ и те нарекли младежите от „Йорун“ свои роднини. Рицар Юн им изпратил поздрави и обещал да се погрижи за тях като за скъпи сродници, ако синовете на Ерлен пожелаят да служат при него. Юн Хафтуршон се сгодил за госпожица Елин, най-голямата дъщеря на Ерлинг Видкюнсьон, и бъдещата невеста се поинтересувала дали момчетата от „Йорун“ приличат на баща си. Спомняла си Ерлен като млад — гостувал им в Бьоргвин — и тогава й се сторил неземно красив. Брат й Бярне Ерлингсьон изразил готовност да стори всичко по силите си, за да помогне на младежите.

Докато слушаше Ямелт, Кристин наблюдаваше близнаците. С възрастта те все повече заприличваха на баща си: коприненомеките им гарвановочерни коси се спускаха гладко по главите и се къдреха леко на челата и по тънките им смугли вратове. Имаха тесни лица с високи, правилни остри носове, изящна малка уста с мускулести ъгли. Но брадичките им бяха по-къси и широки от брадичката на Ерлен, а очите — по-тъмни. Вдовицата си даваше сметка, че именно големите, светлосини и бистри очи на Ерлен, широко отворени на слабото му смугло лице под кичурите гарвановочерна коса, му придаваха толкова изумителна красота.

Стоманеносивите очи на младежите засвяткаха недоволно. Скюле, който обикновено говореше от името на двамата, се обърна към свако си:

— Благодарим ти за предложението, но вече се разбрахме с Мюнан Бордшон и Инге и се посъветвахме с по-големите ни братя. Инге и баща му са най-близките ни роднини по бащина линия и решихме да поемем на юг, към имението на Инге, и да останем там през лятото, а може и през зимата…

Вечерта — Кристин си беше легнала — момчетата влязоха при нея.

— Надяваме се, разбираш защо постъпваме така, майко — подхвана Ивар Ерленсьон.

— Няма да просим помощта и дружбата на роднини, които мълчаливо наблюдаваха как баща ни страда незаслужено — додаде Скюле.

Майката кимна.

Според убежденията й момчетата постъпваха правилно. Ямелт наистина беше разумен, здравомислещ мъж и отправи предложението си, воден от желанието да помогне, но Кристин се зарадва, задето синовете й останаха предани на баща си, макар и никога да не бе допускала, че някой ден децата й ще служат в дома на човек с името Флюга.

Близнаците едва изчакаха Ивар да позаякне след болестта достатъчно, за да е в състояние да язди, и тръгнаха на път с Инге Флюга. След заминаването им в „Йорун“ настана необичайна тишина. По това време миналата година Кристин лежеше с бебе на ръце. Струваше й се като сън. Само преди месеци се чувстваше млада, а мислите й бяха заети с вълненията и копнежите на млада жена, с надежда, омраза и любов. Сега от многобройната й челяд у дома останаха само четирима синове, а съзнанието й бе обсебено от майчини тревоги за бъдещето на порасналите й деца. В затишието, настъпило в имението след заминаването на близнаците, страхът й за Бьоргюлф се разгоря с ярък пламък.

Когато след смъртта на Ерлен в „Йорун“ заприиждаха разни посетители, Нокве и Бьоргюлф се преместиха в стаята с огнището. Денем Бьоргюлф ставаше от леглото, но не излизаше навън. Майката забелязваше с нарастващ страх, че винаги, когато влезеше при него, синът й оставаше да седи неподвижно на мястото си и изобщо гледаше да не се движи в нейно присъствие. Болестта влоши зрението му. Нокве стана още по-затворен след кончината на баща си, не споделяше нищо с майка си и я отбягваше най-старателно.