Сигрид Унсет - Кръстът

Един ден майката събра смелост и попита първородния си син какво е състоянието на брат му. Отначало Нокве й отговаряше уклончиво, но накрая тя успя да изкопчи от него истината.

— Все още вижда силната светлина — призна Нокве, пребледня като платно, обърна се и излезе от стаята.

Преди обяд майката плака до припадък. Отмаляла от ридания, Кристин най-сетне се престраши да поговори спокойно със сина си и влезе в стаята при него.

Бьоргюлф лежеше в леглото. Тя приседна на ръба и по лицето му веднага разбра, че синът й знае за разговора й с Нокве.

— Майко, не плачи, моля те — помоли я изплашено той.

Прииска й се да се хвърли върху сина си, да го притисне в обятията си, да оплаче жестоката му съдба, но само хвана ръката му под завивката.

— Господ те подлага на тежко изпитание, за да провери мъжеството ти, синко — дрезгаво рече тя.

По лицето на младежа се изписа решително, категорично изражение, но му беше нужно малко време, преди да овладее гласа си:

— Отдавна зная, че ми е отредено да нося тежък кръст, майко. През цялото време, докато бяхме в обителта на остров Таутра, брат Аслак ме предупреждаваше да очаквам такава участ. Както нашият Бог Исус Христос бил подложен на изпитание в пустинята, така и аз ще си понеса изпитанието, каза ми монахът. Истинската пустиня за християнската душа настъпвала, когато ни отнемат зрението и сетивата. Тогава душата тръгва из пустинята по стъпките на Спасителя, макар и тялото ни да се намира сред братя или роднини. Аслак ми прочете какво е написал свети Бернар по този въпрос. Осъзнае ли човешката душа, че Господ й е отредил тежко изпитание, няма от какво да се бои. Бог ще й даде сили да устои. Той познава душата ми по-добре от мен.

Бьоргюлф продължи да успокоява майка си в същия дух и в словата му прозираше житейска мъдрост и душевна сила, неподозирана за младеж на неговата възраст.

Вечерта Нокве поиска да поговори с майка си насаме. Съобщи й, че двамата с Бьоргюлф възнамеряват да постъпят в духовното братство на монасите от Таутра и да положат монашеския обет.

Майката остана смаяна, но Нокве запази спокойния си тон. Щели да изчакат Гауте да навърши пълнолетие, за да поеме отговорността за майка си и за по-малките си братя. Двамата с Бьоргюлф щели да дарят на манастира земи, както подобава на синовете на Ерлен Никулаусьон от „Хюсабю“, но без да ощетяват братята си. Баща им не им остави почти нищо в наследство, но тримата най-големи синове, родени преди Гюнюлф Никулаусьон да положи монашеския обет, притежаваха части от стопанства в северните планини. Когато пристъпи към делбата на имуществото си, Гюнюлф подари на племенниците си малко земи. По-голямата част от имотите му, които не принесе в пожертвование на Църквата или за богоугодни дела, монахът завеща на брат си. Отказвайки се от наследствения си дял, Нокве и Бьоргюлф улесняваха Гауте, който щеше да се превърне в глава на семейството и продължител на рода, защото двамата му по-големи братя напускаха мирския живот.

Кристин остана като попарена. Никога не й бе минавало през ум, че Нокве ще поеме по иноческия път, но не се опита нито да му възрази, нито да го разубеди. Покъртена, майката не посмя да осъди високонравственото намерение на синовете си.

— Още когато като малки живяхме при монасите на север, си обещахме никога да не се делим — поясни Нокве.

Майката кимна. Знаеше за това, но го тълкуваше по друг начин: Бьоргюлф ще заживее заедно с Нокве и бъдещата му съпруга.

Кристин не проумяваше как е възможно младо момче като Бьоргюлф да понася нещастието си с такова мъжество. Поведението му граничеше с чудо. През пролетта, когато сядаше да поговори с него, не чу от устата му друго, освен богоугодни и доблестни слова. За майката бодрият му дух си остана загадка, но тя предполагаше, че Бьоргюлф отрано е осъзнал какъв ще бъде краят на влошеното му зрение и е обрекъл душата си на Бога още при първия си престой в манастира.

Гнетеше я обаче мисълта за тежките, жестоки страдания, които изтърпя клетото й дете. Самата тя, макар и негова майка, години наред бе останала сляпа за неволите му, защото бе твърде погълната от своите грижи. Останеше ли сама у дома, Кристин Лаврансдатер веднага коленичеше пред иконата на Дева Мария и не пропускаше да се поклони пред олтара на Божията майка в северната част на църквата, когато го отваряха за богомолци. Обляна в горчиви сълзи, Кристин се молеше от все сърце на милостивата Майка на Спасителя да приеме Бьоргюлф като свой син и да му даде утехата, която родната му майка не успя.