Шюсаку Ендо - Мълчание

„Християнството не е такова, за каквото го смятате!…“, понечи да изкрещи свещеникът. Но каквото и да кажеше, чувството, че никой, нито Иноуе, нито преводачът биха разбрали какво се случва в сърцето му, потискаше думите в гърлото му. Отпусна ръце върху коленете си и премигвайки, мълчаливо се заслуша в приказките на губернатора.

– Може би не ви е известно, но на островите Гото и Икицуки все още са останали немалко селяни, наричащи се Христови последователи. Но управата повече няма намерение да ги залавя.

– Защо? – запита преводачът.

– На тях корените им вече са отрязани. Но ако от западните страни отново дойдат такива като вас, падре, то тогава ще се наложи гоненията да бъдат подновени… – рече през смях губернаторът. – Както и да е, такава опасност не съществува. Защото, когато корените са отрязани, изсъхват и стъблото, и листата. И като доказателство за това е, че Деус, на когото тайно се кланят селяните от Гото и Икицуки, постепенно е изгубил всякаква прилика с християнския Деус.

Свещникът вдигна глава и погледна лицето на губернатора. Около бузите и устните му се прокрадваше усмивка, но очите му не се смееха.

– В крайна сметка християнството, донесено ни от католическите свещеници, се е отделило от истинската си същност и се е превърнало в нещо непознато и странно. – Владетелят на Чикуго тежко въздъхна, сякаш искаше да изтласка нещо от дъното на гърдите си. – Ето такава е Япония. Нищо не може да се направи. Нали, падре…

Въздишката на Иноуе беше неподправена, а в гласа му се усещаше мъчително чувство на примирение.

Губернаторът му поднесе японски сладки, той изказа съответните учтивости, след което си тръгна, съпровождан от преводача. Небето както обикновено беше оловносиво, покрито с облаци, по пътя беше студено. Докато се полюшваше в паланкина, празният му поглед се рееше над ширналото се море – оловносиво, също като небето над него. Скоро щяха да го изпратят в Едо. Иноуе му бе казал, че ще му предоставят дом, но това сигурно щеше да се окаже затворът за християни, за който много пъти бе чувал. Затвор, в който щеше да прекара остатъка от живота си. Повече никога нямаше да прекоси това тъмно море и да се върне в родината си. Още докато беше в Португалия, си бе мислил, че да бъдеш мисионер някъде, означава да се идентифицираш с хората в конкретната страна. Имаше намерение да отиде в Япония и да води същия живот като местните християни. И какво се случи? Нещата се развиха според плана му, получи японското име Окада Саннемон, превърна се в японец…

Окада Саннемон! Свещеникът се разсмя с дълбок глас. Да, на пръв поглед съдбата го бе дарила с всичко, за което бе мечтал. При това по такъв коварен и ироничен начин. Той, положилият доживотен обет за целомъдрие свещеник, ще получи жена! „Боже, не тая никаква омраза към Теб. Просто се надсмивам над превратностите на човешката съдба. Вярата ми в теб е по-различна от това, което беше, но аз все така те обичам!“

Докато настъпи вечерта, той стоя надвесен през прозореца, загледан в децата отвън. Стиснали дългите връвчици на хвърчила, децата тичаха нагоре-надолу по склона, но тъй като нямаше вятър, хвърчилата просто се влачеха по земята след тях.

Свечери се, облаците леко се разкъсаха и през тях боязливо проникнаха няколко слънчеви лъча. На децата им омръзна да си играят с хвърчилата и тръгнаха да обикалят от врата на врата, тракаха по бамбуците на кадомацу [80] В Япония съществува традиция по Нова година пред вратите да се поставят декорации, в които основни елементи са бамбуковите пръчки и боровите клонки, т.нар. кадомацу. – Б. пр. , подхващайки песен:

Свещеникът тихичко се опита да имитира песента на децата. Не се получи добре и се почувства самотен. „Удариш ли къртицата, ще се избавиш от беда, край с бедите, край с бедите…“ Глуповатото животно, което, при все че е сляпо, се рови напред-назад в пръстта, му заприлича досущ на него самия. В отсрещната къща старица сгълча децата. Същата тази жена два пъти дневно му носеше храна.

Настъпи вечер, задуха вятър. Заслушаше ли се, в главата му нахлуваше спомен за воя на вятъра, духащ сред горичката, още по времето, когато бе затворен в тъмницата. И после, както всяка нощ, в сърцето му изплува ликът Му. Неговият лик, който той бе настъпил.