Стивън Кинг - Крауч Енд

По времето, когато жената най-накрая си тръгна, вече бе станало три и половина през нощта. Тотнъм Лейн зад прозорците на полицейския участък в Крауч Енд изглеждаше като тясна мъртва река. Лондон спеше, но Лондон никога не спи спокойно и неговите сънища са винаги напрегнати.

Полицай Ветър затвори бележника си, който бе изписал почти до края благодарение на странната и безумна история на американката. Той погледна към пишещата машина и купчината бели чисти листи, лежащи до нея.

— Тази история ще престане да звучи зловещо, щом веднъж изгрее слънцето — каза той.

Полицай Фарнъм пиеше кока-кола. Той отдавна бе потънал в мълчание.

— Тя нали е американка? — попита накрая като че ли това можеше да обясни цялата история, която бе разказала, или поне по-голямата й част.

— Това отива директно в раздела за неразрешени случаи — съгласи се Ветър и се огледа в търсене на цигара. — Обаче аз си мисля…

Фарнъм се засмя.

— Ти какво, да не би да повярва дори и за секунда на онова, което надрънка тя? Внимавай, човече! Не си троши главата!

— Да съм казал нещо такова? Не съм, нали? Но ти все още си нов тук — не забравяй това. Фарнъм се изправи на стола си. Той беше на двайсет и седем години и не беше негова вината, че попадна тук от Мъсуел Хил на север или че Ветър, който бе почти два пъти по-възрастен от него, беше прекарал цялата си бедна откъм събития служба в затънтен лондонски район, познат под названието Крауч Енд.

— Може и така да е — каза той. — Но при цялото ми уважение към тебе смея да отбележа, че веднага усещам, когато някой си фантазира, стига само да го погледна или да го чуя.

— Дай да си запаля и аз една, приятелю — с насмешка се включи Ветър. — Мерси! Ти си свястно момче. — Той драсна клечката в стените на яркочервената кутийка с нарисувано на нея параходче, размаха я, угаси я и я хвърли в пепелника на Фарнъм. През надигащата се завеса на тютюневия дим той изгледа внимателно момъка. Годините на младостта му бяха безвъзвратно отминали — сега лицето на Ветър бе прорязано от дълбоки бръчки, а носът му приличаше на пътна карта с мрежата от спуканите си кръвоносни съдове. Всяка вечер той изпиваше своите шест питиета при Харп — и това бе достатъчно за полицай Ветър. — Ти какво, смяташ, че Крауч Енд е тихо и спокойно заливче?

Фарнъм сви рамене. Честно казано, той си мислеше, че Крауч Енд представлява огромно извънградско езеро — нещо, което по-малкият му брат би нарекъл „шибана умряла работа“.

— Да — кимна Ветър. — Виждам, че се придържаш именно към тази гледна точка. И си прав. Почти всяка нощ този район заспива в единайсет вечерта. Но на мен ми се е случвало да видя — в Крауч Енд понякога стават странни неща. Ако ти бе прекарал тук половината от времето, което съм прекарал аз, навярно също би видял достатъчно. В тези тихички шест или осем квартала се случват повече необичайни произшествия, отколкото в която и да е друга част на Лондон. Знам, че се нагърбвам доста с подобно изказване, но само ме изслушай. Те ме плашат. Затова и от време на време надигам чашката — от нея страхът ми намалява. Вгледай се някой път в сержант Гордън, Фарнъм, и се запитай защо ли цялата му коса е побеляла, а той е едва на четирийсет години. Или по-добре разгледай внимателно Пети, стига да беше възможно това. Пети се самоуби през лятото на седемдесет и шеста. Нашето горещо лято. Това беше — замислен, Ветър внимателно подбираше думите си. — Онова лято положението беше много лошо. Много. Тогава мнозина от нас се бояха, че те могат да проникнат.

— Кой да проникне и откъде? — попита Фарнъм. Той усещаше как презрителната усмивка изпъва ъгълчетата на устните му, знаеше, че не би трябвало да прави това, но нямаше сили да се пребори със себе си. По своему Ветър дрънкаше врели-некипели също като американката. Той винаги се бе отличавал с някакви странности. Може би причината за това се коренеше в навика му да си пийва. В този момент Фарнъм забеляза, че Ветър се усмихва, наблюдавайки го внимателно.

— Смяташ ме за смахнат изкукуригал дъртофелник, нали? — попита той.

— Напротив, аз — възрази Фарнъм, а стомахът му се стегна.

— Свястно момче си ти — отбеляза отново Ветър. — Когато станеш на моите години, надали ще дежуриш посред нощ. Ако, разбира се, междувременно не напуснеш полицията. Как мислиш, ще останеш ли в полицията, а? Харесва ли ти тук?

— Да — отвърна Фарнъм. Това си беше самата истина; на него действително му харесваше да работи в полицията, въпреки желанието на Шийла да напусне и да се хване да бачка там, където тя би могла да разчита на него. На конвейерите на „Форд“ например. Само при мисълта за това да стане един от работниците на поточната линия му се повдигаше.