Стивън Кинг - Крауч Енд

Тя отново сграбчи чашата в ръце.

— Имахте намерение да посетите някого, така ли? — попита Ветър.

— Да, един колега на мъжа ми. Адвокат на име Джон Скуейлс. Съпругът ми никога не се е срещал с него лично, но фирмите, в които работят — тя направи неопределен знак.

— Си сътрудничат една с друга?

— Да, нещо такова. Когато господин Скуейлс разбра, че ще идваме в Лондон, ни покани у тях на вечеря. Лони, разбира се, винаги му бе писал на служебния му адрес, но имаше надраскан някъде на хартия и домашния му. След като седнахме в таксито, стана ясно, че го е изгубил. Единственото, което помнеше, бе че господин Скуейлс живее в Крауч Енд.

Тя ги изгледа мрачно.

— Крауч Енд 1 1 Името произлиза от английското crouch, което означава „навеждам се, прокрадвам се, лежа на земята, готов за скок“. — Бел. прев. и самото название ми се струва някак си отблъскващо.

— И как постъпихте по-нататък? — попита Ветър.

Тя започна да разказва. По времето, когато жената завърши своя разказ, първата чаша кафе отдавна бе изпита, както и втората, а полицай Ветър бе изписал почти целия си бележник с разкривения си, неравен почерк.

Лони Фрийман беше едър мъж и когато се наклони напред, седнал на просторната задна седалка, за да говори с шофьора, поразително й напомни на онзи юноша, когото тя бе видяла за първи път на баскетболния мач в колежа, когато беше последен курс — той седеше на скамейката, коленете му се намираха някъде около ушите, а огромните му длани бяха отпуснати между краката му. Само че тогава бе облечен с баскетболни шорти и имаше кърпа около врата си, докато сега носеше костюм с вратовръзка. По принцип той не взимаше често участие в мачовете, припомни си тя с нежност, просто защото не бе толкова добър играч. И постоянно губеше разни адреси.

Шофьорът изслуша снизходително разказа за изгубения адрес. Той беше възрастен човек в безукорен сив летен костюм — пълната противоположност на мръсните нюйоркски таксиджии с техните изпомачкани, лекьосани гащеризони. Единствено карираното кепе на главата му не хармонираше с изрядния костюм, но дори и то му придаваше известен чар — възрастният водач изглеждаше като автомобилен състезател с него. Навън покрай Кеймбридж Съркъс се носеха безброй автомобили; рекламният плакат на театъра в съседство приканваше минувачите да гледат, по всяка вероятност, безкрайните сценични постановки на „фантома на операта“.

— Ами вижте какво ще ви посъветвам, господине — каза шофьорът. — Ще ви откарам в Крауч Енд, там ще спрем покрай някоя телефонна кабина, вие ще се обадите на своя приятел, и аз ще ви закарам до самия му праг.

— Прекрасна мисъл! — искрено отвърна Дорис. Бяха прекарали в Лондон вече шест дни и тя не можеше да се сети за друг град, чиито жители да са по-отзивчиви и цивилизовани.

— Благодаря ви — кимна Лони и се отпусна на седалката. Той прегърна Дорис през рамо и й се усмихна: — Виждаш ли? Никакви проблеми няма.

— Но не благодарение на тебе — каза тя уж саркастично и го ръгна лекичко в корема с лакът.

— Значи решено — произнесе водачът. — И тъй, смело напред към Крауч Енд.

Беше краят на август и незатихващият горещ вятър разпиляваше боклука по улиците и развяваше саката и полите на мъжете и жените, които бързаха да се приберат вкъщи след работа. Слънцето клонеше към залез и когато лъчите му проблясваха между сградите, Дорис забеляза, че е придобило червеникав оттенък. Шофьорът си мърмореше нещо под носа си. Дорис се почувства по-спокойно, усещайки прегърналата я ръка на Лони — казано честно, й се струваше, че за последните шест дни го бе виждала по-често, отколкото през цялата изминала година, и тя с удоволствие отбеляза, че това много й харесва. Дорис никога по-рано не бе напускала Америка и непрекъснато си напомняше, че сега се намира в Англия, а оттук ще отиде в Барселона. Хиляди млади жени ще й завиждат.

След това слънцето изчезна зад стените на зданията и тя незабавно изгуби всякакво чувство за посока. След пристигането си в Лондон бе забелязала, че возенето в такси винаги й въздейства по този начин. Градът представляваше колосален лабиринт от пътища, ниски постройки, които едно време са били конюшни, възвишения, задънени улици, тесни алеи и малки хотелчета, и Дорис не можеше да разбере как хората се ориентират в тези райони и намират интересуващия ги път. Когато накрая сподели това с Лони, той й отговори, че намират пътя „много внимателно“, като в онзи виц, където питат за любовта при таралежите. Сякаш тя не бе забелязала, че всеки шофьор държи справочника „Улиците на Лондон“ на разположение в жабката?