Шюсаку Ендо - Мълчание

На същия този четвърти ден свещеникът неочаквано получи повикване от канцеларията на губернатора. Преводачът дойде да го вземе с паланкин. Нямаше вятър, но небето беше унило и облачно, беше един от онези сковани от студ дни. Навярно всички се бяха прибрали в очакване на церемонията по фумие, в сравнение с вчера стръмният път беше неузнаваемо пуст и утихнал. В управата в Хонхаката, в просмукано от студ помещение с дъсчен под, го очакваше държавен чиновник, пременен в официални одежди.

– Многоуважаемият губернатор е готов да ви приеме.

В стая, застлана с татами, в която единствената вещ беше железен мангал, с подвити крака и изправен гръб седеше губернаторът на Чикуго. Шумът от стъпките го накара да обърне към свещеника лицето си с големи уши и той впери в него проницателен поглед. По бузите и устните му се прокрадваше усмивка, но в очите му нямаше и следа от смях.

– Приемете моите поздравления! – тихо промълви губернаторът.

Откакто се бе отрекъл, свещеникът за първи път се изправяше лице в лице с губернатора. Но сега не чувстваше унижение в присъствието на този мъж. Не бе водил битка срещу японците начело с губернатора на Чикуго. Постепенно бе осъзнал, че бе водил битка срещу собствена си вяра. Но губернаторът със сигурност не би го разбрал.

– С вас отдавна не сме се виждали… – властникът протегна ръце към мангала, кимайки леко с глава. – Свикнахте ли напълно с Нагасаки?

Губернаторът запита свещеника дали има някакви неудобства, както и заяви, в случай че се появят, без притеснение да отнесе въпроса до неговата канцелария. Очевидно бе, че губернаторът внимателно се стараеше да не повдига темата с вероотстъпничеството на свещеника. Дали това бе предизвикано от съпричастност, или пък бе израз на самочувствието на победителя? От време на време свещеникът вдигаше сведения си поглед и изучаваше събеседника си. Но безизразното лице на стареца не издаваше нищо.

– След месец заминавате за Едо, където ще е добре да се устроите. Специално за падре вече е подготвена къща, намираща се в Кобината-чо, където самият аз съм живял някога.

Губернаторът на Чикуго съзнателно беше използвал думата „падре“ и тя като острие се заби в кожата на свещеника.

– И освен това… Тъй като ще прекарате остатъка от живота си в Япония, оттук насетне е добре да приемете японско име. По щастлива случайност един мъж, носещ името Окада Саннемон, се спомина. Щом пристигнете в Едо, може да приемете същото име.

Губернаторът каза всичко това на един дъх, докато потриваше дланите си над мангала.

– Покойникът е оставил след себе си жена. Падре, едва ли ще е подходящо и занапред да останете сам, затова защо не приемете и жената?

Свещеникът слушаше думите му с наведена глава. Под клепачите съзнанието му рисуваше склон. В този момент той се спускаше по него все по-надолу и по-надолу. Вече нямаше смисъл да се съпротивлява или да се отказва. Някак щеше да се съгласи да приеме японско име, но даже не си и помисляше да бъде сватосан.

– И така..?

– Съгласен съм.

Свещеникът сви рамене и кимна. Някакво чувство между изтощение и примирение завладя цялото му същество. „Ти, който си познал всички унижения, достатъчно е единствен Ти да разбереш душата ми в този момент. И дори християните и цялото духовенство да гледат на мен като на позорно петно в историята на мисионерството, вече ми е все едно.“

– Казвал съм го и преди: японската страна не е подходяща за учението Христово. То никога няма да пусне корени тук.

Свещеникът си припомни същите думи, изречени от Ферейра в храма „Сайшоджи“.

– Падре, вие не бяхте победен от мен – продума губернаторът на Чикуго, втренчен към пепелта в мангала. – Бяхте сразен от тресавището, наречено Япония.

– Не. Това, с което се борих – несъзнателно повиши глас свещеникът, – бе Христовото учение в собственото ми сърце.

– Нима? – на лицето на губернатора се плъзна иронична усмивка. – След като се отрекохте, ми бе казано от Ферейра, че сте се отрекли, защото изобразеният върху фумие Иисус ви е подтикнал да го сторите. Не ви ли се струва, че подобни думи целят да маскират собствената ви слабост. Този Иноуе, който стои пред вас, не смята, че това са думи на истински християнин.

– Нямам нищо против уважаемият губернатор да си мисли каквото желае.

Свещеникът положи ръце на коленете си и наведе глава.

– Другиго може и да заблудите, но не и мен – с леден тон каза губернаторът. – Веднъж ми се случи да разговарям с подобен на вас християнски падре. Дали будисткото милосърдие и това на християнския Деус се различават коренно? В Япония учат, че спасението е в милостта на Буда, на когото смъртните се осланят в безграничната си слабост. Но онзи падре беше категоричен: спасението според християнството е различно. Християнското спасение не е само в това, да се уповаваш на Деус, едновременно с това вярващите всеотдайно трябва да пазят силата на духа си. Имайки предвид това, вашето християнско учение неусетно е претърпяло необратими изменения сред тресавището, наречено Япония.