Шюсаку Ендо - Мълчание

– Как е, падре? Май никой не ви идва на помощ? – провикна се преводачът, вдигнал към него глава, след като неусетно се бе изравнил с коня. – Отляво и отдясно само ви се присмиват. Дошли сте в тази страна заради тях, но няма и един, който да се нуждае от вас! Вие сте един безполезен човек!

– Някой, който безмълвно се моли… – От гърба на коня свещеникът за пръв път погледна към преводача с налети с кръв очи и се провикна: – Сред тях може би има някой…

– Какви ги говорите пък сега… Нека ви кажа нещо. Тук, в Нагасаки, преди е имало единайсет църкви и двайсет хиляди християни. Къде мислите, че са се скрили всички те? Сред онези хора там има и такива, които са вярвали в Христос, но като ви ругаят по този начин, те искат да покажат на останалите, че самите те вече не са християни.

– Колкото и да ме унижавате, това само ще ми даде повече кураж….

– Тази нощ – каза преводачът с усмивка и шляпна с длан неоседлания кон по корема. – Чувате ли? Тази нощ вие ще се отречете. Почитаемият Иноуе ясно го заяви. Винаги досега, когато е карал католически свещеници да се отрекат, когато е изричал подобни думи, никога не е грешал. Така бе по времето на Савано… Така ще е и с вас…

Преводачът потри ръце, демонстрирайки крайно самодоволство, и после с бавна и уверена крачка се отдалечи от свещеника.

„По времето на Савано…“, само тези последни думи още кънтяха в ушите на свещеника. Покачен върху коня, той пропъди думите, които за миг го бяха разтреперали.

Отвъд искрящия от следобедните лъчи залив се надигаше огромна колона от кълбести облаци, която обагряше в златно краищата си. Облаците приличаха сякаш на небесни дворци – бели, внушителни. Досега безброй пъти бе наблюдавал колони от купести облаци, но никога не се бе вълнувал, както сега. Осъзнаваше колко наистина прекрасна бе песента, запята някога за пръв път от християните:

…Ний ще дойдем, ний ще дойдем,

в храма Параисо ний ще дойдем, но далеко е казват…

В този момент едничката му опора бе истината, че и Онзи човек бе усещал страх, същия този страх, който караше да трепери и него самия. Радостта, че не е сам. И онези двама японски селяни, завързани в същото това море, изпитвали постоянни страдания през целия ден и после поели към далечния храм Параисо… Той бе свързан с тях, бе свързан с Гарпе, а още повече радостта, че е свързан и с Него, разпнатия на кръста, изведнъж неудържимо запулсира в гърдите му. В този момент към него настъпваше лицето Му, така ясно и живо, както никога досега. Страдащият Иисус, понасящият Иисус. От сърце се помоли лицето Му да се приближи още повече до неговото…

Чиновниците размахаха камшици и разпръснаха встрани част от струпалото се множество. Скупчените като мухи зяпачи покорно и безмълвно насочиха уплашени погледи към отминаващата процесия. Не след дълго следобедът щеше да свърши и да се стопи сред светлините на залеза. Вляво от стръмния път, блестеше ярко покривът на голям червен храм. Веднага след края на града удивително ясно се открояваше планината. В този момент парче конско изпражнение и малък камък полетяха и се удариха в бузата на свещеника.

Преводачът, който вървеше от едната страна на коня, продължаваше наставнически да нарежда:

– Вижте, не ви говоря за лошо. Само думата „отричам се“, само това кажете. Моля ви! И конят няма да ви върне в затвора, където бяхте.

– Къде ме водите?

– В сградата на управата. Не искам да ви причинявам страдание. Умолявам ви, нищо лошо не ви казвам. Една дума: „отричам се“, само това кажете.

Прехапал устни, без да издава нито звук, свещеникът седеше на голия гръб на коня. От одрасканата буза към брадичката му се стичаше струйка кръв. Преводачът се оклюма, положи ръка на корема на коня и със самотно изражение продължи да върви.

Приведен, свещеникът пристъпи в тъмнината – в този момент в носа му нахлу отвратителна миризма. Миризма на урина. Подът беше плувнал в урина и известно време той стоя неподвижно, потискайки желанието си да повърне. Най-сетне стените и подът някак си придобиха очертания сред мрака, той направи няколко крачки с ръка опряна в стената, но след миг се блъсна в друга стена. Разпери ръце встрани и пръстите му едновременно докоснаха срещуположните стени. По този начин вече имаше представа за големината на помещението. Ослуша се, но говор не се чуваше. Нямаше и бегла представа къде в сградата на управата се намираше. Съдейки от гробната тишина, наоколо сигурно нямаше жива душа. Стените бяха дървени и когато с ръка опипа горната им част, пръстите му почувстваха някакви дълбоки вдлъбнатини. Отначало реши, че това са пролуките между дъските, но после му се стори, че по-скоро е някакъв рисунък. Докато съсредоточено го опипваше, постепенно разбра, че това е буквата L. До нея бе буквата A. LAUDATE EUM! [61] Хвалете Го! (лат.) – Б. пр. Подобно на слепец, старателно прокара длани наоколо, но пръстите му не срещнаха други букви освен тези. Вероятно някой мисионер, хвърлен тук, бе издълбал буквено послание на латински, предназначено за тези, които ще дойдат след него. Безспорно, докато е бил тук, не се е отрекъл от вярата и пламъкът ѝ е изгарял сърцето му. Както бе съвсем сам в тъмната килия, осъзнаването на тази истина го трогна до сълзи. Почувства, че под някаква неведома форма е закрилян до самия си край.