Шюсаку Ендо - Мълчание

В най-важната в живота му нощ той беше принуден да слуша тези плебейски, нехармонични звуци! Кръвта нахлу в главата му. Твърдо решен да не търпи повече това издевателство над себе си, престана да се смее и заудря с юмрук по стената. Но пазачът не се събуди, така както непробудно спяха и Неговите ученици в Гетсиманската градина, безучастни към Неговата агония. Свещеникът заудря още по-неистово по стената.

Някъде се чу тракане на резе, в двора забързано затрополяха стъпки: някой тичаше към него.

– Какво става? Какво има, падре? – Беше преводачът, който продължи с глас като на котка, играеща си с жертвата си. – Изплашихте ли се? Ох… Май е време най-сетне да престанете да се инатите? Кажете само една думичка и всичко ще се оправи… Душата ви, както е била стегната, веднага ще се отпусне… И ще ви стане леко… толкова леко и спокойно…

– Аз просто… онова хъркане… – отговори свещеникът от мрака.

Преводачът внезапно млъкна от учудване.

– Онова било хъркане!? Ах, вие за онова… Чухте ли, Савано? Падрето казва, че онова там било хъркане!

Свещеникът не предполагаше, че Ферейра също е тук, застанал зад преводача.

– Савано, кажете му.

И той чу познатия глас. Някога го беше слушал всеки ден. Сега той звучеше тихо и прискърбно:

– Това не е хъркане. Това са стоновете на християните, провесени в ямата.

Подобно на старо животно, Ферейра стоеше неподвижно, с наведена глава. Преводачът от своя страна пък опря ухо в здраво залостената врата и дълго време стоя така, за да разбере какво се случва вътре. Проумял, че колкото и дълго да чака, нищо няма да чуе, обезпокоено промълви с дрезгав глас:

– Ей, вие там, да не умряхте? – изцъка с език и продължи: – Впрочем едва ли. На християнина не е позволено със собствената си ръка да отнема живота, даден му от Деус. Савано! Останалото е ваша работа.

Преводачът се обърна рязко и изчезна, стъпките му отекваха в тъмнината. Дори и след като съвсем заглъхнаха, Ферейра продължаваше да мълчи с клюмнала глава и без да помръдва. Тялото му, сякаш бе призрак, висеше в мрака, без да докосва земята. Изглеждаше тънко като лист хартия и малко като детско телце. Безплътно, сякаш не можеш да го хванеш с ръка.

– Чуйте! – той опря уста в пролуката на вратата. – Ей, чувате ли ме?

Отговор не последва, затова Ферейра отново го повика.

– Прокарайте ръка по стената… Там трябва да има надпис… Аз го издълбах. Laudate Eum. Потърсете по дясната стена, стига да не се е изтрил… по средата. Е, намерихте ли го?

От вътрешната страна нямаше и помен от отговор. Катраненочерната тъмнина, настанила се в килията, където бе затворен свещеникът, сякаш го отделяше, подобно на непробиваема стена.

– Тук… аз… също като вас… – промълви Ферейра, накъсвайки думите. – И аз като вас бях затворен в тази килия. В живота ми не е имало по-черна и студена нощ от тази.

Свещеникът слушаше разсеяно признанията на възрастния мъж, притиснал силно глава в дървената стена. И без неговите думи, прекалено добре знаеше колко черна бе тази нощ. По-важното обаче бе да не се поддаде на изкушението – подчертавайки, че и той като него е бил затворен тук, в тоя мрак, Ферейра се надяваше да го изкуши, като предизвика у него съчувствие.

– И аз чувах същите гласове… Чувах стенанията на хората, провесени с главата надолу в ямата.

В настъпилата тишина до слуха им отново достигаха „хъркащите“ гласове, ту по-високо, ту по-ниско. Да, свещеникът вече знаеше истината. Това не бе хъркане, а пъшканията и стенанията на агонизиращи, провесени с главата надолу хора. Докато той клечеше сред мрака, други стенеха, а кръв се стичаше от устите и носовете им. Той дори не ги бе забелязал, дори не се бе помолил, а даже се бе надсмивал над тях! Тази мисъл напълно го смути. Бе възприел тези звуци като нещо нелепо и се бе смял с глас. В гордостта си бе повярвал, че той единствен през тази нощ споделя страданията Господни. А в този миг, съвсем близо до килията му, други хора страдаха много повече от него в името на Бога. „Защо си толкова глупав… – В съзнанието му зашепна глас, различен от неговия. – И ти се имаш за божи служител? Свещеник, поемащ страданията на другите? Боже – искаше му се да изкрещи, – защо дори и в такъв момент се надсмиваш над мен?“

– Laudate Eum! – повтори Ферейра. – Аз издълбах тези думи на стената. Намерихте ли ги? Потърсете!

– Намерих ги! – за пръв път отвори уста свещеникът, изкрещявайки гневно. – Замълчете! Вие нямате право да произнасяте тези думи!