Шюсаку Ендо - Мълчание

Малко по малко започна да се развиделява. В килията, която досега изглеждаше като буца тъмнина, започнаха едва-едва да проникват белезникави лъчи светлина.

– Да, Иисус би се отрекъл в името на хората!

– Не, не е така! – свещеникът закри лицето си с ръце, а от пролуките между пръстите му се чуваха виковете му: – Не! Не!

– Иисус би се отрекъл. В името на любовта. Дори и да пожертва всяка частица от себе си!

– Престанете да ме мъчите! Вървете си! Вървете си по-бързо! – силно простена свещеникът.

В този момент резето щракна и вратата се отвори. В тъмницата нахлу бялата светлина на утрото.

– Хайде! – Ферейра благо постави ръка на рамото на свещеника. – Предстои ви най-мъчителният акт в името на любовта, който някога е бил извършван.

Поклащайки се, свещеникът бавно затътри нозе. Едва пристъпваше крачка по крачка, все едно краката му бяха в окови, а Ферейра леко го побутваше напред. В бледата светлина на настъпващата утрин коридорът, по който напредваше, изглеждаше безкраен. Но там, в дъното, стояха преводачът и двама стражари, подобни на три черни кукли.

– Е, Савано, свърши ли всичко? Така… Можем ли вече да започваме с подготовката на фумие? На уважаемия губернатор ще докладваме после.

Казвайки тези думи, преводачът сложи на земята кутията, която досега здраво стискаше, махна капака и извади от там голяма дървена плоскост.

– Предстои ви най-мъчителният акт в името на любовта, който някога е бил извършван… – Ферейра повтори думите си отпреди малко, нежно шептейки на ухото на свещеника. – Вероятно църковното духовенство ще ви осъди. Ще ви отлъчат, така както постъпиха с мен. Но има нещо по-важно от Църквата, по-важно от мисионерството… Това, което ви предстои да направите…

Фумие лежеше в краката му. Върху мръсното сивкаво дърво, чиито жилки се извиваха като малки вълнички, бе прикрепена грубо изработена медна плака. И там бе грозното лице на Иисус, който простираше ръце с трънлив венец на главата. С мътни и объркани очи, свещеникът мълчаливо се вгледа в това лице, до което се докосваше за пръв път, откакто бе дошъл в тази страна.

– Е, хайде… – каза Ферейра. – Смелост!

„Боже! Така дълго, безброй пъти си представях Твоя лик. Представях си Те десетки пъти, най-вече откакто дойдох в Япония. Докато се криех в планината в Томоги, докато бях сред морето, на малката лодка, докато се скитах из планините, през нощите, затворен в килията… Когато се молех, Твоят лик изникваше пред мен. В мигове на самота си спомнях благословения ти образ. Душата ми се връщаше към него тогава, когато си носил кръста. Твоят лик е дълбоко вкоренен в душата ми – най-красивото, най-скъпоценното нещо, живяло някога в сърцето ми! И сега, с този крак, аз ще го стъпча!“

Зората изсветляваше. Първите лъчи осветиха голата, слаба като на пиле шия на свещеника, раменете с щръкнали ключици. Той вдигна фумие с двете си ръце и го приближи до очите си. Искаше му се да притисне лицето си към този лик, тъпкан от краката на толкова много хора. От фумие го пронизваха тъжните очи на Иисус, поизтрит и вдлъбнат от настъпвалото го множество. Сякаш от очите Му всеки миг щеше да се отрони сълза.

– Ааа… – потрепери свещеникът. – Боли!

– Това е само една формалност, какво пък толкова? – развълнувано го подкани преводачът. – Настъпете го просто формално…

Свещеникът вдигна крак. Кракът му бе пронизан от тъпа, тежка болка. Не, това не беше просто формалност. Щеше да настъпи това, което смяташе за най-прекрасно в живота си, това, което вярваше, че е най-чисто, това, което повече от всичко друго бе изпълнено с идеалите и мечтите на човешките същества. Кракът така го болеше. И тогава Онзи човек върху медната плочка се обърна към свещеника и му проговори: „Настъпи ме, позволявам ти… Настъпи ме! Аз най-добре разбирам колко те боли кракът. Настъпи ме! Позволявам ти. Аз дойдох на този свят, за да ме тъпчете, затова понесох кръста – за да облекча болката ви“.

И когато свещеникът положи крак върху фумие, утрото дойде. В далечината пропя петел.

През това лято валя малко. Настъпеше ли часът на вечерното умиротворение, навред в Нагасаки беше като в парна баня. На залез-слънце отразяващите се в морето на залива лъчи правеха жегата още по-нетърпима. От главния път към центъра на града се придвижваха волски каруци, натъпкани със сламени кошове, колелата им искряха, вдигаха се кълбета бял прах. По това време миризмата на волски изпражнения се носеше навсякъде.