Шюсаку Ендо - Мълчание

– Ама не ти ли казах? Веднага да се махаш от тук! – крещеше единият мъж на другия. – И хич не ми се прави…

След което се чуха хленчещите викове на нахокания:

– Християнин съм. Пуснете ме да видя падре! – Гласът му бе познат. Това бе гласът на Кичиджиро. – Пуснете ме да видя падре!

– Ама че шум вдигаш! Престани, иначе ще те ударя!

– Удари ме, удари ме!

гласовете се преплитаха един в друг като въжета, а към тях се добави и трети:

– Тоя кой е?

– Нещо май му хлопа дъската. Просяк, който дойде вчера. Казва, че е християнин.

След това силният глас на Кичиджиро рязко проехтя:

– Падре! Простете ми! Оттогава все ви следвам, за да ви помоля да се изповядам пред вас. Простете ми!

– Какви ги приказваш?! Казах ти да не ми се правиш…

Тъмничарят удари Кичиджиро, разнесе се тъп звук като прекършване на дърво.

– Падре! Простете!

Свещеникът затвори очи, а устните му заизричаха молитвата, съпровождаща тайнството на изповедта. На върха на езика му имаше горчив вкус.

– Аз по рождение съм слаб. Слабият духом не може да е мъченик. Какво да правя? Ах, защо съм се родил на този свят?!

Гласът се накъсваше като непостоянен вятър, след което потъваше в далечината. Неочаквано, под клепките му се появи силуетът на Кичиджиро, така тачен от християните при завръщането му в Гото. Ако не бяха времена, изпълнени с репресии, този мъж можеше да живее като щастлив, жизнерадостен християнин.

– В този свят… В този свят…

Свещеникът запуши ушите си с пръсти, за да се избави от гласа, подобен на кучешки вой.

Да, преди малко той опрости греховете на Кичиджиро, но молитвените думи за прошка не бяха дошли от дъното на сърцето му. Просто бе изпълнил дълга си на свещеник, поради което на върха на езика му бе останал вкус, все едно бе ял нещо горчиво. Дори и негодуванието към Кичиджиро да беше изчезнало, в паметта му дълбоко се бяха врязали миризмата на сушената риба, която той умишлено му бе дал, и последвалата изгаряща жажда. И макар да бе превъзмогнал чувствата си на гняв и омраза, нямаше как да изтрие презрението, което изпитваше към Кичиджиро. Отново го замъчиха пренебрежителните думи, казани от Иисус към Юда…

Само дето открай време, винаги когато четеше Библията, никога не бе разбирал напълно смисъла именно на тези думи. И не само тях, а изобщо ролята на Юда в живота на Иисус – истинският ѝ смисъл никога не му стана напълно ясен. Защо Той бе приел сред учениците си човека, който в крайна сметка щеше да го предаде. Защо дълго време показваше незаинтересуваност, въпреки че прекрасно знаеше за задните му помисли? А може би Юда бе просто марионетка, използвана, за да се случи Разпятието Христово…

И все пак… И все пак, ако Бог е любов, защо Той се бе отвърнал от Юда в смъртния му час? Юда се бе обесил насред Кърваво поле и низвергнат от всички, бе изчезнал в бездната на вечната тъмнина.

Подобни въпроси измъчваха свещеника още в семинарията, терзаеха го и после като свещеник, изплувайки в съзнанието му, сякаш бяха мръсни мехури, издигащи се от блатото. И всеки път той си мислеше, че тия мехури хвърляха сянка върху вярата му. Но сега, вече неспособен да ги пропъжда, те необуздано прииждаха.

Поклащайки глава, свещеникът дълбоко въздъхна. Скоро настъпваше времето на Страшния съд. На човека не бе дадено да проумее всички тайнства, описани в Светото писание. Но той искаше да знае, искаше всичко да прозре. „Днес, без съмнение, ще се отречете“, уверено му беше казал преводачът. Досущ като Онзи човек, когато се бе обърнал към Петър: „Истина ти казвам, че тая нощ, преди да пее петелът, три пъти ще се отречеш от Мене“ [63] Евангелие от Матей, 26:34, Евангелие от Марко, 14:30. – Б. пр. . Но разсъмването бе още далеч и не бе време петлите да пропеят.

Ах! Отново започна това хъркане! Звукът приличаше на мелница, завъртяна от вятъра. Свещеникът се изправи, седна на залетия с урина под и се захили като идиот. Чудато създание бе човекът! Някакъв малоумник гръмовно хъркаше ту високо, ту ниско, не чувствайки никакъв страх от смъртта. Спеше си дълбоко като свиня и с широко зейнала паст успяваше да хърка на воля. Пред очите му даже изникна лицето на спящия като пън пазач. То бе зачервено от алкохола, добре охранено, тлъсто – лице на здравеняк, което разкриваше така безжалостната си същност само към жертвите. Пазачът не притежаваше изтънчената жестокост на аристократа, а без съмнение, грубата безпощадност на човека, проявяваща се към добитъка, към животните. Свещеникът бе виждал подобни мъже по селата в Португалия и добре познаваше тяхната природа. И този беше същият – дори и съвсем бегло през ум не му минава какви страдания причинява на жертвата си. Такива като този най-безмилостно бяха убили и Него – най-прекрасния, най-благородния кристал, който би могъл да се присъни на синовете човешки!