Шюсаку Ендо - Мълчание

Кое ли време беше през нощта? След като го бяха влачили навред из града, го доведоха в сградата на управата и после чиновник, когото не бе виждал досега, заедно с преводача часове наред му задаваха все същите въпроси: Откъде е дошъл? Към кой католически орден принадлежи? Колко мисионери е имало в Макао? Но вече не го подтикваха да предаде вярата си. Дори и преводачът беше неузнаваем. Докато превеждаше думите на чиновника, лицето му бе лишено от израз, служебно. Друг чиновник водеше записки на голям лист. След като безполезният разпит приключи, го доведоха тук.

LAUDATE EUM… Свещеникът долепи лице до стената и както досега, в сърцето си започна да рисува лика Му. Подобно на младеж, заминал на далечно пътуване, който извиква в съзнанието си образа на близък приятел, от много отдавна в моменти на самота свещеникът имаше навика да си представя образа на Иисус. Но откакто го бяха заловили – най-вече докато слушаше шума на листата на смесената горичка нощем в затвора – някакво различно желание го подтикваше да вижда лика Му винаги щом затвореше очите си. Този лик, както и сега сред мрака, незабавно се озоваваше близо до него – мълчалив, но даряващ го с поглед, пропит с голяма нежност. „Когато ти страдаш… – сякаш лицето Му наистина проговори, – аз също страдам с теб. Ще бъда до теб до самия край.“

Заедно с Онова лице си спомни и за Гарпе. „Още малко и с Гарпе отново ще сме заедно.“ Нощем от време на време му се присънваше онази черна глава, която потъна в морето, докато следваше лодката. И всеки път изпитваше непоносим срам от себе си, задето бе изоставил християните. Понякога му бе невъзможно да изтърпи срама и се опитваше да не мисли за Гарпе.

В далечината се чу някакъв глас. Виене, сякаш бе свада между две псета. Когато се заслуша, гласът затихна, но след малко отново за дълго време не спря. Свещеникът неволно тихо се засмя. Бе осъзнал, че това е нечие хъркане. „Подпийналият пазач е заспал като пън.“ На интервали хъркането ту продължаваше, ту рязко спираше, извисяваше се, снижаваше се – звучеше като зле настроена флейта. Докато той бе в тази тъмна дупка, лице в лице със смъртта, и изпитваше чувство, че гърдите му сякаш са притиснати в менгеме, друго човешко същество безгрижно си хъркаше. Е, това бе пълен абсурд! „Защо животът бе пълен с подобни подигравки?“ свещеникът отново тихо се подсмихна.

„Преводачът заяви, че тази нощ ще се отрека, но само да знаеше какво е вътре в мен…“

Замисли се над това, отдели леко главата си от стената и на лицето му се появи неволна усмивка. Пред погледа му изплува физиономията на хъркащия, необезпокояван от нищо пазач.

„Щом хърка така, значи, и насън не му хрумва, че мога да избягам…“

След всичко досега нямаше бегло намерение за бягство, но за да се разсее, с две ръце натисна вратата, резето бе пуснато от външната страна и вратата дори не помръдна.

Теоретично знаеше, че смъртта вероятно наближава, но странно, чувствата му не бяха в синхрон с разума.

О, да, смъртта наистина приближаваше. След като хъркането престана, зловещата тишина на нощта обгради свещеника. Нощният покой не бе лишен от едва доловими шумове и звуци. Мракът, подобно на вятър, който леко се плъзга над дърветата, внезапно породи страха от смъртта в сърцето на духовника. Той стисна юмруци и силно завика. Страхът се отдръпна като море при отлив. След това отново настъпи. С все сили се стараеше да се моли на Всевишния, но в сърцето му на пресекулки нахлуваше само изкривеният образ на Онзи човек, „а потта Му беше като кървави капки, падащи на земята“ [62] Евангелие от Лука, 22:44. – Б. пр. . В този момент фактът, че и Той, подобно на него, вкусва ужаса от смъртта, не му донесе утеха. Докато с две ръце бършеше челото си, само и само да се разсее, започна да крачи из тясното пространство. Вече не го свърташе на едно място.

Най-накрая в далечината се чу човешки глас. Дори и това да беше гласът на надзирателя, който съвсем скоро ще го изтезава, той му се стори по-приемлив от ледения като острие на меч мрак наоколо. За да долови какво казва, дори и малко подобре, той незабавно долепи ухо до процепа на вратата. Гласът звучеше, като че ли ръсеше обиди към някого. Грубият му тон се смесваше с друг, настойчиво умоляващ за нещо. След като караницата бе замряла в далечината, тя отново започна, но този път по-близо. Докато слушаше гласовете, мислите на свещеника някак неволно се отклониха в съвсем различна посока. Причината, поради която мракът толкова много ни плаши, е, че в нас все още е останало нещо от инстинктивния страх на първобитните хора, който те са изпитвали във времената, лишени от светлина. Ето такива глупости минаваха през главата му.