Шюсаку Ендо - Мълчание

Тогава свещеникът си припомни тъгата на Ферейра. В разговора им той нито веднъж не бе споменал бедните японски мъченици. По-скоро съзнателно избягваше тази тема. Игнорираше онези, различните от него, по-силните, които бяха издържали на мъченията и провесванията в ямата. Ферейра искаше да прибави поне още някого към слабите като него, искаше някого, с когото да раздели бремето на слабостта и самотата.

В тъмното се замисли дали в тази нощ Ферейра спеше. Не, не би могъл да заспи. И той като него, нейде в този град, с широко отворени очи се взираше в тъмнината, потънал в бездната на самотата. А тази самота бе по-страшна, по-студена от затворническото усамотение, което свещеникът бе принуден да понася. Та Ферейра бе предал не само себе си – с цел да трупа слабост върху слабост, той се опитваше да повлече и други по пътя, който той самият бе избрал. Боже, ще го спасиш ли? Та нали Ти сам се бе обърнал към Юда: „Каквото вършиш, върши го по-скоро“. И него ли ще отпратиш в изоставеното от теб стадо?

Като сравняваше своето уединение със самотата на Ферейра, свещеникът за първи път почувства самоуважение и удовлетворение и на устните му се появи тиха усмивка. Легнал на твърдия дъсчен под, той просто чакаше да настъпи сънят.

На другия ден преводачът отново дойде.

– Е, размислихте ли?

Начинът, по който заговори, не наподобяваше, както винаги досега, котка, подмятаща плячката си. Този път изражението му бе твърдо.

– Както ви каза Савано, трябва вече да престанете с това безполезно упорство. Никой не ви кара искрено да смените вярата си. Отречете се само формално, само за пред хората. След това всичко ще се нареди.

Втренчен в една точка на стената, свещеникът все така мълчеше. Бръщолевенето на преводача просто преминаваше покрай ушите му – думите му се струваха не толкова противни, колкото безсмислени.

– Чуйте ме! Не причинявайте повече беди! От сърце ви моля! Честно да ви кажа, и на мен не ми е никак лесно.

– Защо не ме провесите в ямата?

– Почитаемият Иноуе винаги е твърдял, че ако изтъкнем причина, която сама да ви убеди, после много по-лесно ще приемете нашето учение.

Свещеникът, както седеше положил ръце на коленете си, поклати глава като малко дете. Преводачът дълбоко въздъхна и потъна в продължително мълчание. Една муха бръмчеше и кръжеше наоколо.

– Разбирам… Така да бъде.

Свещеникът все така продължаваше да седи, когато до него достигна тъп звук от заключване на катинар. Глухият звук бе причината категорично да реши, че е настъпил моментът, в който цялото това убеждаване вече бе приключило.

Чудеше се колко ли дълго би издържал на мъченията. Но в крайно изтощеното му същество някак си нямаше реално усещане за ужасяващите мъчения, за разлика отпреди, когато се скиташе в планината. Целият бе завладян от чувство на апатия. Усещаше, че ако смъртта го споходи колкото се може по-скоро, то това би бил просто един от начините да се отърве от продължителното изтощително напрежение. Бе изморен от живота, от терзанията си заради Бог, заради вярата. Тайно се молеше изнемогата на тялото и сърцето по-бързо да причинят смъртта му. Под клепките му като видение се появи главата на Гарпе, която бе потънала в морските дълбини. Завиждаше на другаря си. Завиждаше му, задето вече се бе избавил от страданията на този свят.

Както и предполагаше, на сутринта, като за начало, не му донесоха закуска. Беше почти пладне, когато свалиха катинара.

– Излизай!

Едър, гол до кръста мъж, който досега не се бе появявал, вирна брадичка през отворената врата.

Веднага щом излязоха от стаята, мъжът върза двете му ръце зад гърба. Въжето така се бе впило в плътта му, че и малко да помръднеше, неволен стон се отронваше през стиснатите му зъби. Докато го връзваше, мъжът бръщолевеше нещо на непонятен за свещеника диалект. През тялото му пробяга усещането, че всичко това все повече и повече наближава своя край, но странно, изпитваше непозната му досега кристално ясна, свежа възбуда.

Изведоха го навън. Сред окъпания в слънчеви лъчи двор стояха трима чиновници от управата, четирима пазачи, както и преводачът, наредени в редица и втренчени в него. Свещеникът погледна към тях, по-специално към преводача, и ги удостои с победоносна усмивка. В този момент го споходи мисълта, че в каквато и ситуация да попадне, човешкото същество никога няма да се отърве от тщеславието. Зарадва се, че все още са му останали душевни сили да забелязва такива неща.