Шюсаку Ендо - Мълчание

Когато свърши да говори, преводачът потърси с поглед Ферейра, надявайки се на изказване в своя подкрепа. Вечерните слънчеви лъчи щедро огряваха слабия гръб на облечената в японски дрехи застаряваща фигура. Свещеникът не сваляше очи от изпосталелия гръб, докато се пренасяше в миналото, в семинарията в Лисабон, и напразно търсеше силуета на обичания и уважаван от студентите учител Ферейра. Странно, но в този момент у него не се надигаше чувство на презрение. Просто гърдите му бяха натежали от чувство на състрадание, като при вида на живо същество, на което са извадили душата.

– Двайсет години… – прошепна Ферейра и плахо сведе очи. – Двайсет години бях мисионер в тази страна. И я познавам подобре от вас.

– През тези двайсет години, в качеството си на най-висш пратеник на йезуитския орден, сте вършили блестяща работа – въодушевено поде свещеникът с цел да ободри събеседника си. – Изпълнени с възхищение, четяхме писмата, които изпращахте до централата на ордена.

– А сега пред очите ви стои застаряващ проповедник, претърпял поражение в мисията си.

– В нашето дело не може да има поражение. Когато вие и аз напуснем този свят, нов свещеник ще се качи на джонка в Макао, с която тайно ще се добере до тукашните брегове.

– И неминуемо ще бъде хванат! – неочаквано се обади отстрани преводачът. – При всяко следващо залавяне отново ще се пролива японска кръв. Тези, които мрат заради вашите егоистични въжделения, са японците. Колко пъти трябва да ви повторя, за да го разберете? Дошло е време вече да ни оставите на мира!

– Двайсет години бях мисионер… – с глас, лишен от чувство, Ферейра отново и отново, повтаряше все същите думи. – И в крайна сметка разбрах единствено, че в тази страна вашата, нашата вяра не може да пусне корени.

– Не, не е вярно, че не може да пусне корени – извика свещеникът и тръсна глава. – Изтръгват я из корен!

Но Ферейра даже не погледна по посока на вика, само стоеше със забит в земята поглед, безволев и безчувствен като кукла.

– Тази страна е тресавище. Скоро и вие ще го разберете. Тук се оказа още по-страховито тресавище, отколкото си бях мислил. Какъвто и разсад да посадиш, корените му ще загният; листата му ще пожълтеят и ще изсъхнат… А ние посадихме в това тресавище разсада на християнството…

– Но е имало времена, когато разсадът е растял и се е разлиствал!

– Кога?

Ферейра за пръв път директно насочи поглед към свещеника и на скулестото му лице се появи лека усмивка, изпълнена със съчувствие като към съвсем неопитен юноша.

– По времето, когато сте дошли в тази страна, накъдето и да се обърнеш, имало построени църкви, вярата ухаела като свежо утринно цвете, множество японци, подобно на евреите, скупчени при река Йордан, се борели да получат Светото кръщение.

– Ами ако предположим, че Богът, в който тогава са вярвали, не е бил Този, за който ни учи християнството…? – спокойно прошепна Ферейра, а на лицето му все още стоеше отправената към свещеника жалостива усмивка.

Почувствал необясним гняв да се надига от дъното на сърцето му, свещеникът инстинктивно стисна юмруци. Неистово си повтаряше да се придържа към здравия разум и да не се оставя да бъде подведен от подобна софистика. Претърпелият поражение всячески търси нови вратички към самозаблудата.

– Вие се стремите да отречете дори това, което не трябва да бъде отричано!

– Не е така. Това, в което местните хора в онези времена повярваха, не беше нашият Бог. Бяха техните собствени божества. А ние така дълго не го осъзнавахме, бяхме убедени, че японците са станали истински християни. – Ферейра, изглежда, се измори и приседна на пода. Ръбът на кимоното му се запретна и разкри слабите му като пръчки, прашни боси нозе. – И не ви казвам това нито за да се защитя, нито за да ви убедя. Боя се, че никой няма да повярва на думите ми. Не само вие, ами и мисионерите в Гоа и Макао, както всеки един свещеник, принадлежащ към Църквата – никой сред тях няма да ми повярва. Но въпреки това, след двайсет години мисионерска служба, аз разбрах японците. Разбрах, че корените на разсада, който посадихме, без да усетим, малко по малко са изгнили.

– Дори самият свети Франциск Ксавие – свещеникът не издържа и го прекъсна с жест, – докато е пребивавал в Япония, е твърдял обратното.

– Да, дори и този светец – кимна Ферейра – в началото не е успял да види тази истина. Японците изкривиха дори думата Деус, на която преподобният Ксавие ги бе научил, като своеволно я преиначиха на Дайничи – Великото Слънце. За японците, които се прекланят пред Великото Слънце, тези две думи имаха почти еднакво произношение… Не сте ли чели писмата на преподобния Ксавие, където той пише, че е забелязал тази грешка?