Шюсаку Ендо - Мълчание

Последните думи на Ферейра бяха наситени с горчиво примирение и свещеникът не можеше да се усъмни в искреността им. Светлината от залязващото слънце вече бе много по-слаба, а в ъглите на стаята вечерните сенки бяха започнали малко по малко да се промъкват. В далечината свещеникът долови отмерващия звук на дървен гонг и монотонния глас на бонзите, които произнасяха своите сутри.

– Вие… – свещеникът обърна лице към Ферейра и прошепна: – Вие не сте учителят Ферейра, когото аз познавам.

– Вярно е. Не съм Ферейра. Аз съм мъжът, комуто губернаторът даде името Савано Чуан – отговори Ферейра, извърнал поглед встрани. – И не само името, получих жената заедно с децата на един мъж, който бе екзекутиран.

В часа на глигана, качен в паланкина и съпровождан от чиновника и пазача, свещеникът бе на път обратно към затвора. Навън бе дълбока нощ и потокът от преминаващи бе секнал, тъй че нямаше опасност някой да надникне в паланкина. Позволиха му дори да вдигне завеската. Само да поискаше, можеше да избяга, но повече нямаше енергия за това. Пътят стана ужасно тесен и криволичещ, и макар, както каза пазачът, да бяха навлезли в район, намиращ се във вътрешната част на града, край тях се виждаха струпани традиционни къщици с дъсчени покриви, подобни на бараки, а когато напуснаха тази част на града, от време на време преминаваха край дълги зидове на храмове и разни горички. Вече му бе ясно, че Нагасаки все още нямаше формата на град. Виждаше се издигналата се над катраненочерните корони на дърветата луна, която, сякаш изравнила ход с паланкина, се носеше все пӝ на запад и пӝ на запад. А цветът на тая луна беше зловещ.

– Подобре ли се чувствате сега? – добродушно попита чиновникът, крачейки редом с паланкина.

Като стигнаха затвора, свещеникът любезно се сбогува с чиновника и пазача и се прибра в дъсчената си килия. Зад гърба му се чу познатият тъп звук, когато пазачът спусна резето. Струваше му се, че го е нямало цяла вечност и че най-сетне се е завърнал. Така дълго не се бе заслушвал в горските гълъби, които от време на време се обаждаха от съседната горичка. Денят беше болезнено дълъг – по-дълъг от изминалите десет дни в затвора.

Дълго чаканата среща с Ферейра съвсем не беше изненадваща. И цялата тази промяна във вида на възрастния мъж сега, като се замислеше, бе нещо, което си бе представял от даден момент нататък след пристигането си в Япония. Когато от дъното на коридора, клатушкайки се, се бе появил изпосталелият, облечен в японски дрехи Ферейра, сърцето му почти не бе трепнало, не бе се стъписало. Но това вече му беше все едно. Беше му все едно…

И все пак, доколко думите на Ферейра бяха истина?

Процеждащата се през решетките на прозореца лунна светлина огряваше целия гръб на свещеника, който седеше на пода изправен, с лице, обърнато към дъсчената стена. Може би Ферейра беше скалъпил подобна история като оправдание за слабостта и грешките си? Да, точно така. Разбира се, че такава беше причината. Част от него продължаваше да вярва в това, но внезапно го разтърси тревога… Ами ако Ферейра беше прав? Ферейра бе нарекъл Япония бездънно тресавище. Тук корените на разсада загниват и после изсъхват. Точно така, в това тресавище бе изсъхнал разсадът на Христовата вяра и никой даже не беше забелязал…

„Християнството бе разрушено не както вие си мислите – заради забраните и гоненията. В тази страна винаги е имало нещо, което пречи на Христовата вяра да бъде приета…“ Думите на Ферейра пронизваха ушите на свещеника сричка по сричка. „В Япония Бог е като труп на пеперуда, оплетен в паяжина – в него няма плът и кръв; останала е само външната обвивка.“ В този момент, докато продължаваше да говори, очите на Ферейра горяха както никога досега. И тогава това изражение беше някак далеч от самозаблудата на победения, от него струеше истинност.

Откъм двора се чуваха тихите крачки на пазача, който тъкмо бе ходил да пикае. Когато и те се стопиха, в мрака останаха само протяжните стържещи гласове на разните бръмбъри.

„Не, това е немислимо. Невъзможно!“ Разбира се, свещеникът нямаше никакъв мисионерски опит, за да може да опровергае думите на Ферейра. Но да ги приеме за верни, означаваше да зачеркне целия си живот. Упорито започна да удря главата си в стената, като продължаваше да шепти монотонно: „Не, това е немислимо. Невъзможно е!“.

Подобно нещо е невъзможно. Човек не може да жертва себе си заради вяра, която е фалшива. Селяните, които бе видял със собствените си очи – окаяни мъченици – ако нямаха вяра в спасението, какво тогава ги бе крепило, когато, подобно на малки камъни, потънаха насред покритото с дъждовна мъгла море. Както и да го погледнеш, те бяха силно вярващи, истински християни. И дори вярата им да бе наивна – вдъхнали я бяха не японските чиновници или будистките монаси, а християнската църква!