Шюсаку Ендо - Мълчание

– Падре, колко отдавна не сме се виждали… – успя да промълви с треперещ глас.

Прекрасно съзнаваше, че звучи нелепо и комично, но не можа да каже нищо повече от това.

Ферейра все така мълчеше, а предизвикателната усмивка продължаваше да играе на лицето му. От мекушавата раболепна усмивка до изражението, изпълнено с дързост – свещеникът недвусмислено разчиташе сърцето на Ферейра. Така ясно го разбираше, че му се искаше да се строполи на земята като изгнило дърво.

– Кажете нещо… моля ви – обади се свещеникът със задавен глас. – Ако имате милост към мен… моля ви, кажете нещо.

„Обръснал си се, а“, тези странни думи изневиделица се надигнаха в гърлото му. Сам не разбираше защо подобна приумица така изненадващо се бе появила. Но, да, отдавна, още откакто той и Гарпе познаваха учителя Ферейра, на брадичката му действително растеше прекрасна, грижливо поддържана брада. Тя бе част от характерното за него, излъчващо благост и достойнство лице. А сега там, където бе расла, в основата на носа му и по брадичката бе съвсем гладко. Свещеникът почувства, че погледът му отново и отново се връщаше на гладко избръснатите части на лицето на Ферейра. Изглеждаха ужасно непристойно…

– В такъв момент какво ли да кажа…

– Вие сам лъжете себе си.

– Лъжа себе си? А как да наречем частта, която не е лъжа?

За да не пропусне нищо от разговорa им на португалски, преводачът се надигна на колене. От двора отпред две-три кокошки отново подскочиха към вътрешната част и замахаха с крила.

– Отдавна ли живеете тук?

– Май ще стане почти година.

– Къде сме?

– В будистки храм, наречен „Сайшоджи“.

При познатото звукосъчетание „Сайшоджи“, изнизало се от устата на Ферейра, старият монах, стоял досега с изражение на каменен Буда, обърна лицето си към тях.

– Аз пък съм в затвор някъде в Нагасаки. И аз самият не знам къде точно се намира.

– Чувал съм за него. Извън града е, в покрайнините.

– Какви са заниманията ви тук, падре?

Лицето на Ферейра се изкриви, той поглади с ръка гладката си брадичка.

– Уважаемият Савано ежедневно се занимава с писане… – вместо него някъде отстрани се обади преводачът.

– По нареждане на губернатора адаптирам книга по астрономия – заговори припряно Ферейра, сякаш за да затвори устата на преводача. – Точно така. Полезен съм. Полезен съм на хората в тази страна. Японците са богати на всякакви знания, но в области като астрономията и медицината хора като мен, идващи от Запад, все още има с какво да помогнат. Разбира се, от Китай е била усвоена забележителна медицина… но ако към това добавим и западната хирургия, със сигурност няма да е напразно. Същото е и с астрономията. Затова и отправих молба към капитаните на холандските кораби за осигуряване на лупи и телескопи. Съвсем не съм безполезен за тази страна. Необходим съм. Така е.

Свещеникът втренчено се взираше в устата на Ферейра, който и за миг не спираше да говори, сякаш искаше да изземе думата на останалите. Не проумяваше откъде се бе взела тая словоохотливост. Все пак му се стори, че разбира каква е тази тревожност в сърцето му, която го караше многократно да изтъква, че все още е полезен. Ферейра не говореше само на него. Искаше и преводачът, и монахът да го чуят, а също така се стремеше да докаже на себе си своето собствено съществуване, затова като навита пружина повтаряше: „Полезен съм за тази страна, полезен съм за тази страна“.

През това време свещеникът тъжно премигваше и гледаше към Ферейра. Да, това, да бъдеш полезен на хората, да им служиш, е било единствено желание, единствена мечта на божиите служители. Самотата за свещениците е настъпвала в момента, когато вече не са били полезни за останалите. Също както и сега, когато Ферейра се бе отрекъл от вярата си, но не можеше да се отърси от старите си, вкоренени в психиката му навици, помисли си свещеникът. Подобно на луда жена, която все още кърми детето си, Ферейра, изглежда, се бе вкопчил в отдавнашните си спомени, когато хората са се нуждаели от него.

– Щастлив ли сте? – прошепна свещеникът.

– Кой?

– Вие.

– Щастието – в очите му отново се мярна острото предизвикателно пламъче – зависи от различните представи на всеки един от нас.

„Преди никога не би говорил по този начин“, понечи да каже свещеникът, но го обзе чувство на досада и той стисна устни. Не бе тук, за да обвинява Ферейра за това, че бе изменил на вярата и че бе предал учениците си, в това число и него. У него вече нямаше никакво желание да бърка с пръст в дълбоката рана, която мъжът срещу него старателно криеше.