Шюсаку Ендо - Мълчание

Не само е отлъчен, ами сигурно са му отнети и всички права на свещеник. В очите на духовенството навярно вече не е нищо повече от срамно петно. Впрочем какво от това? Какво значение има? „Присъдата над сърцето ми няма да дойде от тези хора, а единствено от Всевишния“, тръсна глава свещеникът, силно прехапал езика си.

Но сред дълбоката нощ ненадейно бе разбуден от въображаем образ, който с остри нокти безмилостно разкъсваше струните на душата му. Той неволно изстена и скочи от постелката, на която спеше. Светата инквизиция, досущ като Страшния съд, описан в Апокалипсиса, се задаваше пред очите му.

„Какво разбирате вие? Вие, които сте в Европа, вие, висшестоящите в Макао?“

Свещеникът водеше дебат в мрака, обърнат към опонентите си: „На безметежното си място, защитено от бурите на репресии и изтезания, вие живеете уютно и кротко, проповядвайки вярата. Вие сте на другия бряг, затова сте и така великолепни, дълбоко уважавани духовници. Генерали, които изпращат войниците си сред разлюляното от битки поле, докато те самите се греят на огъня в палатките… Кое позволява на генералите да съдят войниците, когато паднат в плен?“.

„Не! Това са оправдания. Сам себе си заблуждавам. – свещеникът плахо поклати глава. – Какъв смисъл има едва сега да изтъквам подобни съмнителни доводи?“

„Да, аз се пречупих. Но… Боже! Само Ти знаеш, че не съм предал вярата си. Какво ме накара да го направя? Навярно духовниците ще ме попитат защо съм се отрекъл? Защото изпитвах страх от мъчението в ямата? Да, затова. Защото не можех да търпя да слушам стоновете на селяните, понасящи мъченията в ямата? Да, затова. Също така, защото Ферейра ме изкуши с думите си и аз си помислих, че ако се отрека, онези окаяни селяни ще бъдат спасени? Да, и затова. Ами ако случайно този акт на любов всъщност е бил претекст, който ми е послужил, за да оправдая слабостта си?“

„Признавам всичко това. Повече няма да крия цялата си слабост. Чудя се дали изобщо има разлика между мен и Кичиджиро. Но най-вече знам, че моят Бог е различен от Бога в проповедите на църковните служители.“

Споменът за фумие бе повече от жив, сякаш се беше отпечатал под клепачите му. Преводачът бе положил дървена дъска пред краката му. Върху нея бе прикрепена медна плочка, на която японски майстор, имитирайки нещо вече създадено, бе гравирал лика Му.

Този лик бе напълно различен от образите на Иисус, които свещеникът бе съзерцавал досега стотици пъти в Португалия, Рим, Гоа или Макао. Това не бе Христовият лик, изпълнен с достойнство и гордост. Не бе и лик, красиво понасящ болката. Не беше и лик, изпълнен със силата на волята, отхвърлила изкушенията. Ликът на Христос, лежащ пред краката му, бе слаб и изтощен.

Много японци го бяха настъпвали, затова медната плочка се бе вдлъбнала, а по дървото се чернееха следи от пръсти. Понесъл толкова човешки стъпки върху себе си, образът бе вдлъбнат и изтъркан. Хлътналият лик, пълен с болка, гледаше нагоре към свещеника. В угнетения му взор се четеше укор. „Настъпи ме! Настъпи ме! За да бъда настъпван от вас, затова съществувам.“

Свещеникът бе ежедневно наблюдаван от отона и от градските съветници. Отона бе лице, представляващо градската управа. Всеки месец отона му носеше чисти дрехи и го водеше на официално посещение при губернатора.

Понякога се случваше отона да посредничи, когато биваше призован от чиновниците на управата. Въвеждаха го в отделно помещение, поставяха пред него различни, неразпознаваеми за тукашните чиновниците предмети и неговите задължения се свеждаха до това, да определи дали предметите имат отношение към християнската религия. Чужденците, идващи от Макао, донасяха със себе си куп странни вещи и единствено той или Ферейра можеха веднага да преценят кои от тях попадат в категорията на забранените християнски предмети. След като приключеше с работата си, за възнаграждение го даряваха с дребни сладки и пари.

Всеки път когато отиваше по работа в Хаката, бе любезно посрещан от старите си познайници – преводача и чиновниците. Нямаше нито един случай, в който да го засрамят или да го третират като престъпник. Преводачът се държеше така, сякаш в паметта му не бе останало абсолютно нищо, свързано с миналото на свещеника. От своя страна свещеникът също се усмихваше, все едно нищо не се бе случило. Още в момента, в който прекрачеше прага на управата, сърцето му изпитваше болка, като при допир с нажежено желязо, предизвикана от спомена, който всеки от тях избягваше. Най-неприятно му бе да минава през преддверието, защото от там, в дъното на вътрешния двор, се виждаше мрачният коридор. В този коридор през онази светла утрин бе залитал, подкрепян от ръцете на Ферейра. Затова и когато минаваше оттам, рязко извръщаше поглед.