Шюсаку Ендо - Мълчание

Това бе инцидентът на 5 юни, така както го бяхме чули.

„Да, падре, ние и думичка не обелихме за вас! – отрони Мокичи, чинно положил ръце на коленете си, покрити от селската дреха. – И ако стражарите пак вземат, че дойдат, пак нищичко няма да кажем! Каквото и да става, няма да кажем!“

Не каза ли той тези думи, защото бе забелязал сянката на тревога, преминала за момент през лицата ни? Ако е така, изпитвам срам. Нищо чудно, че дори Гарпе, който обикновено във всяка една ситуация запазваше доброто си настроение, сега гледаше към Мокичи с поглед, пълен с болка.

„Но както е тръгнало, май ще дойде момент, когато всички вас може да вземат за заложници…“, промълви Гарпе.

„Да, падре, но и тъй да стане, все ще си мълчим.“

„Не, не можем да го допуснем. Подобре ще е да напуснем планината. – Докато говореше, Гарпе се обърна към мен и Кичиджиро, който уплашено седеше до Мокичи. – Не можем ли например да избягаме на неговия остров?“

При тези думи страхът надвисна над цялото лице на Кичиджиро, но той не обели и дума. Беше ясно, че при такъв обрат на нещата този малодушен, слабохарактерен мъж се терзаеше, че ни бе довел тук, поради което и той бе въвлечен, бе попаднал в задънена улица. От една страна, той не искаше да изгуби репутацията си на добър християнин, но от друга страна, в малката му глава трескаво се въртяха мисли как да спаси кожата си. Потривайки ръце, подобно на муха предните си крачка, с блестящи хитри очички, Кичиджиро заобяснява, че жителите на Гото несъмнено също ще бъдат сполетени от участта да бъдат обискирани, така че вместо в околността, подобре би било да заминем в някоя по-далечна област… В края на краищата през тази нощ не достигнахме до решение и двамата мъже крадешком заслизаха към селото.

От следващия ден в нагласата на жителите на Томоги се появиха колебания. Далеч съм от мисълта да изказвам обвинения по техен адрес, но според сведенията, предоставени ни от Мокичи, хората се били разделили на две – едните смятали, че е най-добре да ни накарат да се преместим на друго място, а другите настоявали да бъдем приютени, каквото и да се случи. Имало дори и такива, които се изказали, че в крайна сметка ние с Гарпе сме довлекли бедите в селото им. Но сред всички в селото Мокичи, Ичизо и Оматцу показали удивително силна вяра. Според тях свещениците трябвало да се закрилят независимо от всичко.

Властите разчитали именно на тази нестабилност. На 8 юни пратеници на управата отново дошли в селото. Не бил онзи, възседналият кон, свирепо изглеждащ самурай, този път се появил друг, възрастен, придружаван от четирима-петима подчинени, който с тънка усмивка се обърнал към всички и ги подканил добре да преценят какво може да спечелят и какво да загубят. Той им предложил, ако някой честно посочи привържениците на християнската ерес, то той да получи по-нисък данък през следващите години. Само можем да предполагаме колко голямо, колко сладко изкушение представлявало намаляването на годишния данък в очите на японските селяни. Какво изкушение за тези бедни селяни! И въпреки това бедните селяни устояли на изкушението.

„Щом дори и при тези условия отричате, не ми остава нищо друго, освен да ви повярвам – казал с усмивка самураят и хвърлил поглед към свитата си. – Но все пак трябва да се допитам до висшестоящите кой казва истината – вие или нашият осведомител? Едва тогава ще ви върнем заложниците… Изберете сред вас трима, които да дойдат утре в Нагасаки. След като не правите нищо нередно, няма за какво да се притеснявате.“

Нито в интонацията, нито в думите му се усещало нещо заплашително, но именно заради това селяните разбрали, че това е капан. През нощта мъжете от Томоги много дълго обсъждали кого да изпратят на следващия ден в администрацията на Нагасаки. Така или иначе, подложени на разпит, вероятните заложници може би никога повече нямало да се върнат живи. При тази мисъл дори и така наречените тосама се поддавали на мисълта за отстъпление… Скупчилите се нагъсто в тъмна колиба селяни подозрително се взирали един в друг, като всеки тайно се молел да се размине с горчивия избор.

Имало причини изборът да падне върху Кичиджиро. Той не бил от тях, бил от друго село, а пък и чувството, че стои в дъното на цялото бедствие, стоварило се над Томоги, не било далеч от истината. Горкият страхливец, оказал се в ролята на принудителна жертва, той съвсем се объркал и очите му се налели със сълзи. Накрая започнал да бълва обиди наляво и надясно, а всички селяни нареждали един през друг: „В името на всичко свято, ние имаме жени и деца, а ти дори не си от тук и точно затуй чиновниците няма да са строги с теб. Молим ти се, иди вместо нас“. Със сключени за молитва ръце те го увещавали, докато той от слабост не могъл да откаже.