Шюсаку Ендо - Мълчание

„А този свещеник… – попитах нарочно старците. – Страшен ли беше?“

Единият от тях вдигна поглед към мен и категорично поклати глава. Сякаш треперещите му устни искаха да промълвят в отговор, че никога досега не бе срещал по-мил човек от него.

Преди да отпътувам за Томоги, научих местните жители как да си създадат християнска общност, подобна на тази в Томоги. Точно така, имам предвид тайно създадената от християните в Томоги общност във времето, когато са били напълно лишени от свещеник. Научих ги как да изберат свой джисама и да назначат тосама. В сегашните им условия това беше единственият начин да продължат да преподават катехизиса на по-младите и децата им. Местните жители приеха с интерес съветите ми, но когато се стигна до избора на джисама и назначаването на тосама, започнаха да спорят – абсолютно по същия начин, както избирателите в Лисабон. И сред тях, разбира се, Кичиджиро най-упорито търсеше почести и настояваше да бъде избран.

И още нещо, към което искам да насоча вниманието ви. Тукашните селяни, подобно на тези от Томоги, постоянно ме молят за кръстчета, свети изображения, медальони. И когато им казвам, че всички подобни предмети са останали на кораба, те изглеждат силно разочаровани. Накрая се принудих да скъсам броеницата си и да им я раздам мънисто по мънисто. Фактът, че японските селяни се отнасят с подчертано благоговение към подобни предмети, не бе нещо лошо, но по някакъв начин това предизвикваше в мен странна тревога. Питах се дали така не се заблуждаваха.

На шестата нощ пак тайно ме качиха в лодката и загребахме обратно през нощното море. Чуваше се монотонният звук от скърцането на греблата и плискащата се в лодката вода, а Кичиджиро стоеше на носа и тихичко припяваше. Спомних си необяснимия страх, който изпитвах преди пет дни, идвайки насам в същата тази лодка, и не можах да сдържа смеха си. Сега всичко беше наред. Да, така си мислех.

Откакто бяхме пристигнали в Япония, нещата се подреждаха по много по-благоприятен начин, отколкото си бях представял. Изобщо не се налагаше да предприемаме прекомерни рискове; успявахме да намерим нови и нови групи християни; и до ден днешен стражарите на властта не бяха усетили нищо за нашето съществуване. Даже си помислих дали пък учителят Валиняно в Макао не преувеличаваше опасността от японските репресии. Изведнъж сърцето ми се изпълни с някакво усещане между радост и щастие. Това бе чувство на блаженство от осъзнаването, че животът ми имаше смисъл. В тази напълно непозната за Вас страна, на края на света, да, аз бях полезен на хората.

Вероятно поради тези емоции, обратният път не ми се стори толкова дълъг. Даже се учудих, когато лодката заора в пясъка на брега, сякаш натъкнала се на препятствие… нима вече бяхме в Томоги?

Притаих се на брега и останах да изчакам посрещането на Мокичи и приятелите му. Дали пък подобни предпазни мерки вече не бяха излишни? С удовлетворение си спомних за онази нощ, когато за първи път Гарпе и аз стъпихме на японска земя.

Чуха се стъпки.

„Падре…“

Изпълнен с радост, скочих и протегнах за поздрав изцапаната си с пясък ръка.

„Падре, бягайте! Бързо бягайте! – скорострелно изрече Мокичи, побутвайки ме напред. – В селото има стражари.“

„Стражари?“

„Да, падре, стражари. Проследиха ни.“

„Знаят ли за нас?“

Мокичи енергично поклати глава и каза, че все още не са усетили, че се крием тук.

След това, дърпан за ръка от Мокичи и Кичиджиро, затичах в обратна посока, далеч от селото. Озовахме се в полето и максимално снишени сред ечемичените класове, се отправихме към планината, където беше колибата ни. Тихо закапа ситен дъжд. Постепенно започваше японският дъждовен сезон.

Писмо на Себащиау Родригеш

Междувременно ми се отвори възможност отново да Ви напиша писмо. Както вече отбелязах в предишното, когато се върнах от мисията в Гото, властите правеха обиск в селото и като се замисля, че с Гарпе останахме невредими, чувство на благодарност изпълва цялото ми сърце.

За щастие, преди още стражарите да пристигнат в селото, тосама незабавно се бяха разпоредили да се скрият всички изображения, разпятия и други подобни предмети, които биха могли да ги изложат на опасност. Трудно е да се опише колко полезна в този момент се бе оказала въпросната християнска общност. Когато властите пристигнали, селяните най-невъзмутимо работели на нивите си с невинно изражение на лицата, а джисама отговорил на всички въпроси, демонстрирайки пълно неведение, давайки само неясни и уклончиви отговори. Находчивостта на селяните се проявила в умението им пред тираните да играят ролята на глупаци. След дълги разправии, изтощени и отчаяни от това, че тъй или иначе, нищо няма да постигнат, чиновниците напуснали селото.