Шюсаку Ендо - Мълчание

Беззъбият селянин не беше преувеличил: рибарите и селяните от остров Гото наистина чакаха с нетърпение идването на свещеник. Още не знаех как най-добре да се справя с работата. Нямах време дори за сън. Те идваха в моя дом един подир друг, напълно пренебрегнали забраната над християнството.

Кръщавах децата. Изслушвах изповедите на възрастните. Дори и денят да преваляше, потокът от хора не секваше. Приличаха ми на армия, маршируваща през пустиня, която най-накрая е достигнала оазис с извор – така идваха при мен – копнеещи за глътка вода. Полуразрушената селска къща, която ми служеше за църква, беше претъпкана от телата им, приближаваха устни плътно до мен, за да изповядат греховете си, а от тях се носеше такава смрад, че ми идеше да повърна. Даже болните, пълзейки, идваха до тук.

„Чуйте ме, падре… Изслушайте ме!… Падре…“

А най-смешното нещо беше Кичиджиро. Нищо не беше останало от предишния човек, сега той се държеше важно, беше героят на селото и всички го превъзнасяха до небесата; а той ходеше с гордо вдигната глава. Каквото и да говорим обаче, ако не беше той, аз, свещеникът, едва ли щях да попадна тук, затова и имаше право да се перчи. Така че нищо чудно, че всичките му минали прегрешения, включително и отричането от Христовата вяра, изглеждаха напълно забравени. Предполагам, че този пияница така е разкрасил цялата история за Макао и нашето морско пътешествие, че сигурно е представил идването ни в Япония като своя лична заслуга.

И въпреки това, нямах никакво желание да го ругая. Лекомисленото му дърдорене ми досаждаше, но не можех да отрека, че до голяма степен му бях задължен. Посъветвах го да се изповяда и той послушно си призна всички минали грехове.

Казах му никога да не забравя думите на нашия Бог: „И тъй, всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз Него пред Моя Отец Небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен“ [20] Евангелие от Матей, 10:32–33. – Б. пр. .

При тези думи Кичиджиро се сви на земята, подобно на бито куче, и започна с ръка да удря главата си. По природа този човек бе малодушен и страхлив и от него не можеше да се очаква мъжество. Дълбоко в себе си обаче той бе добър човек; затова строго му казах, че ако иска да превъзмогне слабостта и страха си дори и пред най-нищожното насилие, трябва да търси лек не в пиенето, а единствено в силата на вярата.

Дълго съпътствалата ме представа за това място се бе оказала вярна. Какво жадуваха да получат чрез мен японските селяни? Христовото учение бе помогнало на тези хора, които работеха и умираха като скотове, за първи път да намерят пътя, който им позволяваше да хвърлят оковите си. Будистките бонзи ги третираха като добитък. Дълго време те бяха живели с мисълта, че животът е даден на човек единствено за да се примирява.

До днес съм кръстил трийсет души – деца и възрастни. И не само местни жители – вярващите тайно идваха при мен през планините от Мияхара, Кудзушима и Харадзука. Изслушах над петдесет изповеди. В деня, отреден за почивка, след литургията за първи път казах молитва заедно с тях и говорих с тях на японски. Селяните ме гледаха с очи, пълни с любопитство. Докато говорех, пред мисления ми взор изникна образът на нашия Бог, произнасящ проповед на планината, и си представих хората, насядали или коленичили около него, запленени от думите му. Защо ли така ясно си спомнях лицето Му? Вероятно защото в Светото писание никъде не бе описано. И точно защото нищо не се упоменаваше, всички детайли на лика Му бяха плод на моето въображение. Още от детството ми безброй пъти бях приютявал Неговия образ в душата си така, както човек идеализира лицето на любимата си. Докато бях семинарист или по времето, прекарано в манастира, когато през нощта не можех да заспя, красивото Му лице възкръсваше в сърцето ми.

Несъмнено си давах сметка колко опасни са тези събирания. Рано или късно, властите щяха да надушат действията ни.

И тук не знаеха нищо за учителя Ферейра. Срещнах двама възрастни християни, които го бяха виждали. От разказите им можах само да разбера, че близо до Нагасаки, в място, наречено Шинмачи, учителят Ферейра бе успял да създаде приемен дом за болни хора и деца, изоставени от майките им. Разбира се, това се бе случило, преди гоненията над християните да станат толкова сурови. Докато ги слушах, пред очите ми съвсем ясно изникна ликът на учителя – кестенявата му брада и леко хлътналите му очи… Мислех си дали се бе докоснал до тези нещастни японски християни, както някога до нас, студентите, когато поставяше приятелска длан на раменете ни.