Шюсаку Ендо - Мълчание

На 5-и, около обед, ни се стори, че долу в селото става нещо необичайно. През дърветата до нас достигаше непрекъснат кучешки лай. В ясен, напълно тих ден от далечината до нас нерядко идваха слабо лаене на кучета или кудкудякане на кокошки, и в тези звуци нямаше нищо необичайно – даже напротив, те ни носеха някакъв вид утеха насред уединението ни. Но днес, неизвестно защо, сякаш с кожата си усещахме тревога. Обзети от неприятно предчувствие, отидохме до източния край на горичката, за да видим какво става. Оттук се откриваше чудесна гледка към селото.

Първото нещо, което привлече вниманието ни, беше бял облак от прах над пътя, който опасваше брега и водеше към селото. Какво беше това? Изведнъж от селото изскочи неоседлан кон и се понесе в бесен галоп. Петима мъже – очевидно не селяни, стояха на изхода на селото и препречваха пътя така, че никой да не може да се промъкне.

Веднага разбрахме, че стражарите бяха дошли да претърсят селото. Препъвайки се, Гарпе и аз се втурнахме обратно към колибата, взехме всичко, което можеше да ни издаде, и го заровихме в дупката, изкопана от Ичизо. Като приключихме с това, събрали отново смелост, решихме още по-внимателно да наблюдаваме селото.

Там цареше гробна тишина. Бялото пладнешко слънце изгаряше безмилостно пътя и селото, като единствената гледка, която се откриваше, бяха черните сенки на убогите селски къщи, полегнали на пътя. Незнайно защо не се мяркаше жива душа, даже кучешкият лай отпреди малко вече не се чуваше. Цялото Томоги бе заприличало буквално на запустели руини. Въпреки всичко усещах нещо страховито в тишината, обгърнала селото. С всички сили започнах да се моля. Да, прекрасно знаех, че молитвите не са нещо, което служи за благоденствие и късмет на този свят, но макар и да го знаех, не можех да не се моля тази зловеща, надвиснала посред бял ден тишина да напусне колкото се може по-скоро Томоги.

Отново залаяха кучета и по пътя затичаха стражарите, които бяха завардили изхода от селото. Сред тях видяхме стареца, когото наричаха джисама, овързан с въжета. Един самурай, възседнал кон и нахлупил черна широкопола шапка, извика нещо, мъжете се наредиха в една линия зад пленения старец и се втурнаха напред, поглеждайки предпазливо през рамо. Самураят замахна с камшик препусна сам по пътя, вдигайки облаци бял прах около себе си, но внезапно спря и се обърна назад. Все така ясно си спомням: фигурата на коня, застинал с два вдигнати предни крака във въздуха, отдалечаващия се, влачен от стражарите, залитащ старец. Подобно на мравки, силуетите дълго напредваха по огрения от пладнешкото слънце път, като постепенно се смаляваха, докато накрая съвсем се изгубиха.

През нощта узнахме подробностите от Мокичи, който дойде в планината, придружен от Кичиджиро. Стражарите се появили някъде преди обед. За разлика от преди, този път селяните не могли да узнаят предварително, че Томоги ще бъде обискирано. Самураите нахлули, крещейки заповеди на хората си, и препускали из цялото село, докато селяните се щурали объркани напред-назад.

Дори след като осъзнали, че в нито една от къщите няма да намерят християнска следа, те не се предавали, не се оттегляли, както предния път. Самураите събрали селяните на едно място и обявили, че ако те сами не си признаят, ще вземат заложник. Всички мълчали, никой не проронвал и дума.

„Винаги стриктно си плащаме данъците. Съвестно изпълняваме наложения ни от държавата труд –старателно убеждавал самурая джисама. – И умрелите си погребваме по будистките обичаи…“

Без да го удостои с отговор, самураят мълчаливо го посочил с края на камшика си. Хората му, стоящи на група отзад, веднага метнали въжета върху стареца и здраво го омотали.

„Чуйте внимателно! Дотук с измислените оправдания! Имаме свидетел, според когото отскоро сред вас са се появили тайни привърженици на християнската ерес. Този, който честно разкрие отговорните за това скверно поведение, ще получи награда от сто сребърни монети! Но ако не си признаете, след три дни ще дойдем отново за още един заложник! Така че, добре си помислете!“

Селяните стояли като истукани и мълчали. Мъже, жени, деца – всички мълчали. И така, християните дълго, дълго време стояли изправени срещу враговете си. Връщайки лентата назад, ми просветна, че очевидно точно тогава ние сме се взирали от планината към селото – в момента на абсолютната тишина.

Самураят обърнал коня си и размахвайки камшик, се отправил към изхода на селото. Вързаният за коня джисама паднал, изправил се, паднал отново и конят го повлякъл. Мъжете го подхванали и го изправили.