Шюсаку Ендо - Мълчание

„Известно ли ви е, че християнството представлява ерес?“

Мокичи кимнал утвърдително, изразявайки общото мнение.

„Обвинени сте в изповядването на тази ерес. Kaкво ще отговорите?“

И тримата отговорили, че са ревностни последователи на будистката вяра и спазват наставленията на монасите от местния храм. След това последвало:

„Щом е така, нареждам ви тук, пред нас, да стъпите върху фумие“, изрекли без протакане разпитващите. В краката им поставили дъска с прикрепено към нея изображение на Дева Мария с Младенеца. Следвайки моя съвет да стъпят върху фумие, пръв Кичиджиро сложил крак, а след това Мокичи и Ичизо го последвали. Да, но грешали, ако смятали, че ще се разминат само с това. На лицата на подредените пред тях чиновници бавно се изписала лека усмивка. Те наблюдавали не толкова резултата – това, че са стъпили върху фумие, колкото израженията на лицата им в този момент.

„И с това мислите, че можете да заблудите висшестоящите?“ – казал по-възрастният от тях. Едва тогава тримата разпознали в него самурая, който предния ден бил идвал в Томоги. – За глупаци ли ни вземате? Нима се надявахте, че ще пропуснем да забележим тежкото ви учестено дишане?…“

„Не, не. Спокойни сме! – отчаяно се провикнал Мокичи. – Та ние не сме християни!“

„Ако е така, направете това, което сега ще ви кажа.“ След което им заповядали да плюят върху фумие и да нарекат Пресветата Дева продажна блудница. Впоследствие разбрахме, че този начин за разследване е бил замислен от самия Иноуе, мъжа, за когото преподобният Валиняно ни бе казал, че е най-коварен сред коварните. В миналото той самият бил кръстен, за да се издигне в обществото, и прекрасно знаел, че тези бедни селяни изпитват пиетет към Светата майка повече от всичко останало. Дори и аз самият, когато пристигнах в Томоги, бях малко разтревожен от това, че понякога селяните боготворяха Светата майка повече от самия Спасител.

„Какво, отказвате ли да плюете? Не искате ли да изречете думите, които ви казах?“

Ичизо държал иконата в двете си ръце, чиновниците го ръчкали отзад, но колкото и да се насилвал да се изплюе, нищо не се получавало. Кичиджиро също стоял неподвижно с наведена глава.

„Ами ти?“

При насилственото упорство от страна на чиновниците, най-накрая бели сълзи изпълнили очите на Мокичи и потекли по бузите му. Ичизо също поклатил глава, сякаш пронизан от болка. И тогава те двамата с цялото си същество признали, че са християни. Само Кичиджиро, под натиска на заплахите, произнесъл богохулните думи.

„Сега плюй!“ – последвала заповед.

И след като му било заповядано, от устата на Кичиджиро върху фумие паднала плюнка – печат на неизличимия позор.

След края на разпита Мокичи и Ичизо били хвърлени в тъмница за десет дни. Само те двамата – отстъпникът Кичиджиро бил пуснат, или по-скоро бил изгонен, и той на минутата безследно изчезнал, като и до ден днешен, разбира се, не се е връщал. Не би и могъл да се върне.

Започна дъждовният сезон. Всеки ден неспирно валеше ситен дъжд. Сега за пръв път разбирах каква мрачна напаст е този период – разлагаща всичко и на повърхността, и в корените. Селцето изглеждаше пусто и безжизнено като мъртво тяло. Всички разбираха каква съдба очаква двамата задържани. Всички трепереха от страх при мисълта, че рано или късно, и останалите ще бъдат сполетени от подобна участ, и затова почти никой не излизаше да работи на полето. Отвъд безлюдното поле морето беше черно.

Двайсети ден от месеца. Чиновниците от управата отново пристигнали на коне в селото, този път за да оповестят заповедта. Тя гласяла, че Мокичи и Ичизо, след като бъдат разведени за назидание пред очите на целия град Нагасаки, ще бъдат подложени на водно мъчение тук, на брега на Томоги.

Двайсет и втори ден от месеца. Селяните забелязали в далечината дълга процесия от човешки фигури с големината на грахови зърна, която се придвижвала към селото по калния, обвит в дъждовна завеса път. Най-сетне фигурите станали достатъчно големи. В центъра на процесията, заобиколени от всички страни, на неоседлани коне, със завързани ръце и с клюмнали върху гърдите им глави се виждали Ичизо и Мокичи. Селяните залостили вратите на домовете си и не смеели да се покажат навън. В дъното на редицата се тътрели множество зяпачи, присламчили се от попътните села. Процесията се виждаше дори от нашата колиба.

Когато стигнали на брега, чиновниците наредили на селяните да запалят огън, за да се постоплят мокрите от дъжда Ичизо и Мокичи. След това, в израз на особено благоволение, им дали по една малка купичка със саке. Когато впоследствие ми разказваха за това, в съзнанието ми нахлуха образите на издъхващия Иисус и мъжа, който наквасва устата Му с гъба, напоена в оцет.