Шюсаку Ендо - Мълчание

Във водата при брега забили два дървени пръта, оформени като кръстове. За тях завързали Ичизо и Мокичи. С падането на нощта и настъпването на прилива водата сигурно щяла да достигне до брадичките им. Смъртта нямало да настъпи веднага, мъчението щяло да продължи два-три дни, докато накрая и тялото, и духът им се изтощят до краен предел, и чак тогава щели да издъхнат. Чрез подобни дълги изтезания и целенасоченото им демонстриране пред селяните от Томоги и от други села управата се стремяла да им внуши никога повече да не допускат християни до себе си.

Мокичи и Ичизо били завързани за стълбовете малко след пладне. След това четирима от стражите останали на пост, а останалите се качили на конете и потеглили обратно. Дъждът и студът принудили първоначалната тълпа от зяпачи малко по малко да се разпръсне.

Настъпил приливът. Двете фигури не помръдвали. Вълните с монотонен шум се надигали към потъналия в тъмнина бряг, постепенно заливали краката, долната част на тялото им и после отново с монотонен шум се дръпвали назад.

С падането на мрака Оматцу заедно с племенницата си занесли храна на пазачите и се примолили да дадат и на осъдените. След като получили разрешение, с малка лодка се приближили към кръстовете.

„Ей, Мокичи! Мокичи!“, викала Оматцу.

„Да…“, обадил се Мокичи.

След това по същия начин повикала и Ичизо, но по-възрастният клетник стоял безмълвен, като от време на време съвсем леко поклащал глава – знак, че животът му все още не бил угаснал.

„Сигурно ви е много тежко… Но потърпете! Падре сàма и всички ние отправяме орасао за вас. Вярваме, че параисо ви очаква!“

Оматцу с всички сили се стараела да им вдъхне кураж, но когато опитала да сложи в устата на Мокичи парчето сушен сладък картоф, което била донесла, той извърнал глава с нежелание. Навярно си е мислел, че след като смъртта е неизбежна, подобре е колкото се може по-бързо да избяга от страданията.

„Лельо… на Ичизо сан – промълвил Мокичи, – дайте на него да похапне. Аз повече не издържам…“

Безсилни да помогнат, облени в сълзи, Оматцу и племенницата ѝ се върнали на брега. А там, под ударите на дъжда, гласовете им се извисили в жални стенания.

Падна нощта. Чак от нашето планинско убежище можехме да видим в далечината червеникавите отблясъци на големия огън, запален от надзирателите. Селяните от Томоги прииждали към брега и напразно се взирали в черното море. И небето, и морето тънели в непрогледен мрак – Мокичи и Ичизо не се виждали никъде. Нямало как да се разбере дали все още са живи, или вече са мъртви. Всички ридаели и не преставали да отправят орасао от дъното на сърцата си. В този момент заедно с шума на вълните до хората на брега достигнал глас, досущ като този на Мокичи. Дали за да покаже на хората от селото, че животът му все още не е съвсем угаснал, или за да вдъхне кураж на самия себе си, младият човек, дишайки на пресекулки, запял химна на християните:

Всички слушали гласа на Мокичи в пълно мълчание. Четиримата надзиратели също. Заглушаван от шума на дъжда и вълните, гласът му, макар и накъсан, продължавал да достига до тях.

Двайсет и трети ден от месеца. Ситният дъждец не спря през целия ден. Жителите на Томоги отново се били скупчили на брега и се взирали в далечината към дървените стълбове и завързаните за тях Мокичи и Ичизо. Брегът, обвит в дъждовна пелена, се простирал пуст като потъваща пустиня. Любопитните езичници от околните села днес липсвали. Когато приливът се отдръпнал, само коловете, за които двамата били привързани, стърчали и се набивали на очи на фона на морето. Невъзможно било да се разграничат очертанията на човешките фигури от тези на стълбовете – сякаш Мокичи и Ичизо се били залепили напълно, а после завинаги се слели с кръстовете. Чували се мрачни стонове, наподобяващи тези на Мокичи – едничък знак, че може би още били живи.

Стенанията се носели на пресекулки. У Мокичи не била останала и частица сила да запее като вчера, за да повдигне духа си. Мине се не мине час и гласът, понесен от вятъра, отново достигал до събралите се от тази страна жители на селцето. Разнасял се стон като от голямо животно, от който селяните треперели и плачели неудържимо. Следобед приливът малко по малко отново започнал да настъпва, морето се оцветило в още по-черни и студени тонове, пред очите на всички стълбовете се скрили под водата. Няколко бели пенести вълни се надигнали и се разбили в брега, ниско над морето прелетяла птица и се изгубила в далечината. И с това всичко свършило.