Шюсаку Ендо - Мълчание

Те загинали мъченически. Но какво мъченичество само! Дълго време, под влияние на житията на светците, съзнанието ми беше наситено със съвсем друг, сияен образ на мъченичеството. Например когато душите на мъчениците се възвисяват към небесата, всичко е окъпано в Божествена светлина, ангели надуват тромпети… Но сега, когато Ви докладвам за трагичната кончина на японските християни, тя съвсем не бе сияйна, а така окаяна, така мъчителна. Дъждът не спираше да вали над морето. А морето, след като ги беше убило, продължаваше злокобно да мълчи.

Надвечер чиновниците отново пристигнаха на коне. По техни указания пазачите събрали мокрите дървени отломки, отделили мъртвите тела на Мокичи и Ичизо и веднага се заели с изгарянето им. Бързали, за да попречат на християните от селото да отнесат с подобаваща почит останките на мъчениците. Мъртвите тела се превърнали в пепел, а пепелта била хвърлена в морето. Червено-черният пламък на огъня треперел от вятъра, димът се носел по протежение на брега, жителите на селото стояли напълно неподвижно, само с празен поглед се взирали в разстилащия се дим. Когато всичко приключило, с клюмнали глави като покорен добитък, хората затътрили крака обратно към домовете си.

Днес, докато Ви пишех писмото, от време на време излизах от колибата и гледах надолу към морето, което бих нарекъл гроб за двамата японски селяни, повярвали в нас. Пред мен се разкриваше черна безбрежна шир, потънала в меланхолия. Под нависналите сиви облаци нямаше и следа от остров.

Всичко си бе постарому. Знам какво бихте казали: че тяхната смърт не е била напразна, че това са камъните, които ще бъдат фундаментът на Храма, а също и че Бог никога не ни праща изпитания, които да не можем да преодолеем. Бихте казали също, че сега Мокичи и Ичизо седят редом с Бог и заедно с други японски мъченици преди тях са постигнали върховно блаженство за вечни времена. Разбира се, аз също съм напълно наясно с всичко това. И въпреки всичко, защо сърцето ми продължава да е обзето от чувство, подобно на печал? Защо песента на прикования за стълба Мокичи, изпята ведно с последния му дъх, продължава да се връща в съзнанието ми и да извиква само мъка?

Бях чул от хората от Томоги, че много християни са запявали този химн, когато са били завличани до мястото на екзекуцията. Химн, чиято мелодия е изпълнена с тъжни и мрачни тонове. За тези хора животът на тази Земя е изключително мъчителен. Сред всички несгоди това, което дава сили на тези селяни да живеят, е единствено упованието им в храма Параисо. Песента е наситена с цялата тази тъга.

Какво всъщност искам да Ви кажа? Самият аз не съм много наясно. Ще кажа само, че ми е непоносимо тежко да гледам тъмното море, в което за славата Божия Мокичи и Ичизо стенеха, страдаха и издъхнаха, морето, което и днес с монотонен шум не спираше да разяжда брега. Зад злокобното безмълвие на морето съзирах Божието мълчание – обземаше ме чувството, че Всевишният е само мълчалив и безстрастен свидетел на хорските стенания.

Вероятно това ще бъде последното ми писмо до Вас. На сутринта ни известиха, че местната управа организира дружина, която от утре ще претърсва планината. Преди да започне акцията, трябваше да приведем колибата в предишното ѝ състояние – да заличим и най-малката следа, дори и мирис, че сме били там. И на Гарпе, и на мен ни беше трудно да решим накъде да поемем, след като тази нощ напуснем досегашното ни убежище. Дълго време спорихме – дали да продължим да се укриваме заедно, или всеки да поеме в различна посока. Решихме да се разделим – ако някой от нас станеше плячка на езичниците, поне другият да остане. Но какво всъщност значеше „да остане“? Нито Гарпе, нито аз бяхме заобиколили изпепеляващата Африка, прекосили Индийския океан, стигнали от Макао до тази страна, за да бягаме и да се спотайваме, както досега. Целта ни не беше да се крием в планината като полски мишки, да чакаме милостиня от едва свързващите двата края селяни и без да можем да се видим с други вярващи, да клечим неподвижно в колибата за въглени. Дотолкова ли бяхме загърбили мечтите си?

Но дори и само един жив свещеник да останеше в Япония, то неговата роля щеше да бъде изключително важна – досущ като пламъка на олтарен свещник, който самотно, но неотклонно продължава да разпръсква светлина в мрака на римските катакомби. Затова и Гарпе, и аз се заклехме, след като поемем в различни посоки, да направим и невъзможното, за да останем живи.