Шюсаку Ендо - Мълчание

Откакто бяхме дошли в Япония, той поддържаше бодрия си дух. А може би нарочно се преструваше, като с доброто си настроение искаше да окуражи както мен, така и самия себе си. Честно казано, и аз не мислех, че ще ни хванат. Човек е странно същество – като че ли някъде дълбоко в сърцето му винаги живее надеждата, че за разлика от всички останали, точно него съдбата ще избави от опасностите. Както когато в мрачен и дъждовен ден въображението ти рисува в далечината хълм, озарен от слаб слънчев лъч, така и аз не можех да си представя себе си, хванат от японците – нито конкретният миг, нито фигурата ми в този момент бяха ясни в съзнанието ми. В малката ни убога колиба, в която се намирахме, се чувствах в пълна безопасност. Наистина не знаех откъде ми хрумна това. Странно, нали?

След като три дни валя, дъждът най-сетне спря. Разбрахме го ясно по слънчевия лъч, който проникваше през процепите на вратата.

„Хайде да излезем за малко навън“, предложих аз, а Гарпе радостно се усмихна и кимна в знак на съгласие.

Когато открехнахме надулата се от влагата врата, от дърветата, подобно на фонтан, нахлу веселият глъч на пеещи птици. Никога преди това не бях предполагал, че мога да бъда толкова щастлив от това, че съм жив.

Седнахме до колибата и свалихме дрехите си. Подобно на бял прах, въшките бяха полепнали по вътрешността на шевовете на дрехите ни и докато ги смачквах една по една с камък, в мен се надигна неописуемо облекчение. Дали подобно чувство не изпитваха винаги и стражарите, когато убиваха християни?

В гората все още се носеха облаци от мъгла, но през дърветата се виждаха синьото небе и далечното море. Селце, подобно на Томоги, се бе впило в бреговата ивица, все едно бе стрида.

След продължителния затвор в колибата отново стояхме на открито и отказвайки се от борбата с въшките, жадно поглъщахме с поглед човешкия свят.

„Всичко изглежда да е наред! – засмя се Гарпе, разкривайки белите си зъби, докато седеше, преливащ от щастие, обърнал към слънцето голите си гърди, покрити с фин златен мъх. – Не знам защо толкова се паникьосахме. От сега нататък трябва от време на време да си доставяме удоволствието поне да се погреем на слънцето!“

И така, ден подир ден се нижеха безоблачни дни; ние ставахме все по-безстрашни, започнахме да излизаме на разходка сред гористия склон, напоен с аромата на млади листа и мокра земя. Гарпе наричаше колибата за въглени „манастир“. И докато се разхождахме на воля, ме разсмиваше, като казваше:

„Хайде обратно към нашата обител, да си похапнем топъл хляб и мазна супа. Но на ония обесници, японците, нищо няма да кажем!“

Спомняхме си за живота, прекаран с Вас в манастира „Сент Ксавие“ в Лисабон. Естествено, тук нямаше откъде да намерим бутилка вино или парче месо. Единствената ни храна бяха печени сладки картофи и варени зеленчуци, които ни носеха селяните от Томоги. Но затова пък бяхме в безопасност и от дъното на сърцето ми растеше увереността, че сме закриляни от Бог.

Една вечер, както винаги, седяхме на един камък между горичката и колибата и разговаряхме. Лъчите на залязващото слънце проникваха през листата на дърветата; една голяма птица, изписвайки огромна черна дъга в светлината на свечерилото се небе, отлетя към хълмовете в далечината.

„Следят ни! – рязко промълви Гарпе с тих, но остър глас, без да отлепва поглед от земята. – Не мърдай, стой, където си!“

Чак сега ги видяхме. На фона на възвишението, огряно от бледата светлина на залязващото слънце, пред шубраците, откъдето бе излетяла птицата, стояха двама мъже и гледаха към нас. Ясно бе, че не са от познатите ни селяни от Томоги. Ние застинахме неподвижно, като каменни статуи, молейки се залязващото слънце да не освети лицата ни.

„Еееей! Има ли някой тук? – Двамата мъже от хълма се провикнаха високо. – Еееей! Има ли някой тук?“

Да отговорим ли, или да мълчим? Една-едничка дума можеше да ни издаде и затова, уплашени, не проронихме и звук.

„Спускат се по хълма и идват насам… – прошепна тихо Гарпе, както си седеше на камъка. – Не, не. Не идват, а се връщат обратно.“

Те се отдалечиха към долината, като фигурите им ставаха все по-малки. Не беше ясно обаче дали са успели да ни видят, докато са стояли на хълма, в светлината на залязващото слънце.

Тази нощ в планината се качи Ичизо с още един мъж, Магоичи, който принадлежеше към тосама. Докато им разказвахме какво се бе случило по залез-слънце, очите на Ичизо се присвиха и погледът му се прикова в една точка насред колибата. Дълго остана така замълчан, после се изправи, каза нещо на Магоичи, след което двамата мъже започнаха да махат дъските от пода. Около фитила на лампата, плуващ в рибено масло, кръжаха комари. Ичизо взе лопатата, висяща на вратата, и започна да копае в земята. На отсрещната стена се отразяваха сенките на двамата мъже, които размахваха лопати. След като изкопаха достатъчно дълбока яма, която да побере и двама ни, те постлаха дъното ѝ със слама, а отгоре покриха дупката с дъски, като ни дадоха да разберем, че оттук насетне, възникне ли опасност, това ще бъде скривалището ни.