Шюсаку Ендо - Мълчание

След бунта в Шимабара владетелят на този регион насочил всичките си усилия към преследване на криещи се християни. Стражите на управата започнали ден след ден да обикалят наоколо, като внимателно оглежали всяко едно село, дори понякога ненадейно нахлували в някоя къща, когато никой не би могъл да очаква.

Например от миналата година имало издаден указ, който забранявал издигането на ограда или жив плет между съседни къщи. Така се целяло да има достатъчно видимост между тях и ако някой забележел нещо подозрително да може веднага тайно да съобщи. Всеки, който докладвал за християнски свещеник, каквито бяхме и ние, получавал награда от триста сребърника; за донос срещу християнски брат наградата била двеста сребърника; а просто за вярващ християнин – сто. Помислете само какво изкушение било това за тези мизерстващи селяни. Затова и тукашните християни не се доверяваха на хора от околните села.

Както вече Ви писах, лицата както на Мокичи, така и на Ичизо, и на джисама са абсолютно безизразни, застинали, подобно на кукли. Сега напълно разбирам защо. Те не смеят да проявяват нито тъга, нито радост. Дългата принуда да водят таен живот бе превърнала лицата на тези християни в истински маски. Каква горчива, скръбна участ! Така и не можех да проумея защо Господ стоварва върху тези клетници такива страдания.

В следващото си писмо ще Ви разкажа за съдбата на падре Ферейра, когото търсехме, както и за Иноуе (навярно си спомняте за мъжа, когото падре Валиняно нарече в Макао най-страшния човек в Япония). Моля Ви, предайте моя нисък поклон и обещание за молитви на декана на семинарията, учителя Лусио де Санктис.

Днес отново валеше. Гарпе и аз лежахме в тъмнината върху сламата, която ни служеше за легло, и се чешехме. По врата и гърба ми пъплеха дребни буболечки, така че за спане и дума не можеше да става. През деня японските въшки си стояха притихнали, но през нощта изпълзяваха и се разхождаха по цялото тяло – нагли, безсъвестни твари!

В такава дъждовна нощ едва ли някой щеше да се изкачи до колибата ни, така че имахме възможност за почивка – не само на телата ни, но и на нервите ни, опънати до краен предел от напрежението през деня. Заслушан в шума от поклащащите се дървеса, мислите ми ме пренесоха отново към падре Ферейра.

Селяните от Томоги нямаха никаква информация за него. Със сигурност до 1633 г. учителят нелегално бе изпълнявал мисията си в Нагасаки, отдалечен на шестнайсет левги от тук. И точно тогава, през тази година, подобно на скъсана нишка, се преустановява и кореспонденцията му с Валиняно в Макао. Чудя се дали все още бе жив. Или както говореха слуховете, подобно на куче, бе пълзял пред неверниците, отричайки се от всичко, на което бе посветил живота си? А ако е жив, то къде ли е и какви ли чувства изпитва, докато се вслушва в гнетящия шум на дъжда?

„Да предположим… – вдигнах глава към Гарпе, който беше напълно погълнат от борбата си с въшките, – че отидем в Нагасаки, може пък да успеем да открием християни, които да познават падре Ферейра.“

В тъмнината Гарпе спря да се върти и два-три пъти сухо се изкашля, след което каза:

„Ако ни хванат, това ще е краят. И това няма да е проблем само за нас двамата. Селяните около нас също ще пострадат. Във всеки случай не бива да забравяме, че ние сме последната опора на християнството в тази страна.“

От устата ми се отрони въздишка. Гарпе се надигна от сламеното си ложе, в тъмнината осезаемо почувствах втренчения му в мен поглед. Пред очите ми едно след друго изникваха лицата на Мокичи, Ичизо и другите младежи от Томоги. А не можеше ли някой друг да отиде в Нагасаки вместо нас? Не. И това бе невъзможно. Всеки от тях имаше семейство, за което да се грижи. Битието им беше устроено различно от нашия живот на свещенослужители, които нямахме ни жени, ни деца.

„А ако помолим Кичиджиро?“

При това мое предложение Гарпе тихичко се засмя. В съзнанието ми се възстанови сцената на кораба – силуетът на страхливеца Кичиджиро, заровил лице в нечистотия, молещ за милост двайсет и петимата моряци…

„Не говори глупости! – каза рязко Гарпе. – На него за пет пари не може да се разчита.“

После и двамата потънахме в продължително мълчание. Дъждът ромолеше по покрива на малката ни колиба така, сякаш пясък се стичаше в пясъчен часовник. Нощта и самотата се бяха слели в едно.

„И нас ли… все някога ще ни заловят, както падре Ферейра?“, промърморих аз.

„Остави това, ами в момента много повече ме тревожат проклетите въшки, които пълзят по гърба ми!“, каза Гарпе и се засмя.