Шюсаку Ендо - Мълчание

Оказа се, че през последните шест години бедничките хора не бяха срещали монах, да не говорим за свещеник. Преди това японският свещеник Мигел Мацуда и пратеникът на йезуитския орден падре Матео де Корос тайно са поддържали контакт със селото и околността, но през октомври 1633 г. и двамата се прощават с този свят вследствие на крайно изтощение.

„Как се справяхте през тези шест години с кръщенията и другите тайнства?“, попита Гарпе.

Нищо не трогна сърцата ни повече от историята, с която Мокичи и спътникът му отговориха на въпросите ни. Споделяйки я тук с Вас, непременно бих искал да стане достояние на всички висшестоящи от нашия орден. И не само на тях, историята заслужава да бъде оповестена на цялата Римокатолическа църква. Докато слушах, спомних си за словата в Евангелието от Марко: „И други паднаха на добра земя и почнаха да дават плод, който поникна и порасна; и принесоха: едно трийсет, друго шейсет, а трето сто…“ [15] Евангелие от Марко, 4:8. – Б. пр. . Без да имат свещеник или монаси, в условия на жестоки гонения от страна на управниците, хората някак си бяха съумели да създадат своя тайна християнска общност.

Например организацията в Томоги е работила по следния начин: измежду вярващите се е избирал един по-възрастен християнин – старейшина, който е действал с функциите на свещеник… Ще го опиша така, както го чух от Мокичи.

Старецът, когото срещнахме вчера на брега, е наречен джисама [16] Старейшина, дядо (яп.). – Б. пр. – заема най-високата позиция в йерархията; пази духа и тялото си чисти и неопетнени и когато в селото се роди дете, на него се поверява извършването на светото кръщение. Под джисама на стълбицата стоят група от мъже, наречени тосама [17] Баща (яп.). – Б. пр. , чиято роля е да разпространяват сред вярващите молитвите и принципите на учението. Последната обособена група от жители на селото са определени като мидеши [18] Ученици, последователи (яп.). – Б. пр. и тяхната задача се състои в това, с всички усилия да поддържат жив затихващия пламък на вярата.

„Подобни християнски общности сигурно са изградени и в други села, не само в Томоги?“, попитах аз въодушевено.

Мокичи поклати глава. Впоследствие разбрах, че в тази страна изключително голямо значение се придава на кръвното родство. Всички жители на дадено село имат помежду си силни родствени връзки и често се отнасят към хората от другите села враждебно, като към чужденци.

„Да, падре, ние се доверяваме само на своите. Ако в друго село узнаят за нашата общност, веднага ще ни издадат на властта. Шпионите за един ден обикалят по няколко села.“

Въпреки всичко помолих Мокичи и останалите да потърсят вярващи в съседните малки и големи села. Нужно беше колкото се може по-бързо да се оповести, че на тази опустошена и изоставена земя отново са дошли свещеници, носещи кръста със себе си.

Бих искал накратко да Ви опиша образа, който животът ни придоби с настъпването на следващия ден. Съвсем като в епохата на римските катакомби, отслужвахме богослужение, когато нощта навлизаше в най-тъмната си фаза, а на разсъмване, стаено очаквахме вярващите да дойдат при нас в планината. Всеки ден двама от тях ни носеха оскъдна дажба храна. Изслушвахме изповеди, учехме ги на молитви и основни принципи на християнството. Денем държахме вратата на колибата плътно затворена, без да издаваме нито звук, да не би някой, минаващ случайно наблизо, да ни усети. Разбира се, бе забранено да палим огън, чийто дим несъмнено би ни издал.

Вярвам, че в селата и островите на запад от Томоги също са останали християни, но в сегашната ни ситуация дори главата си не можем да подадем навън. Все пак не спирах да се надявам, че в скоро време ще намерим някакъв начин да изпълним дълга си и да открием и други изоставени и изолирани християнски общности.

Писмо на Себащиау Родригеш

През юни в тази страна започва дъждовният сезон. Казаха ни, че дъждът се лее без прекъсване повече от месец. С началото на периода контролът на властите леко отслабва, затова имах намерение да използвам това време и да обиколя околностите в търсене на други скрити християни. Искаше ми се, колкото се може по-скоро те да разберат, че не са напълно изоставени.

Никога досега не се бях замислял с колко висок житейски смисъл е наситена мисията на един проповедник. Като кораб, носещ се без посока сред бурното море. Такъв бе начинът, по който се чувстваха сега японските християни. Без до тях да има нито свещеник, нито брат монах, които да вдъхват мъжество на душите им, малко по малко те изпадаха в отчаяние до момента, в който съвсем щяха да се залутат в мрака.