Шюсаку Ендо - Мълчание

Под светлината на свещта седях с отпуснати на коленете си ръце, вперил неподвижен поглед пред себе си. Отново и отново изпитвах усещането, че се намирам на непознато за Вас място, място, което през целия си живот няма да посетите, място на самия край на света. Изпълва ме съвсем необяснимо, сякаш пулсиращо чувство – зад клепачите ми се разстила безкрайното страшно море, израстват пристанищата, през които минахме, и гърдите ми се свиват болезнено. Със сигурност присъствието ми в този никому неизвестен източен град е като сън, а при мисълта, че всъщност съм буден, ми идва силно да изкрещя, че това е чудо. Наистина ли се намирам в Макао? Все още ми е трудно да повярвам, че просто не сънувам.

Тишината на нощта се нарушаваше от сухо шумолене – по стената пълзеше голяма хлебарка.

„…Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари. Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден.“ [11] Евангелие от Марко, 16:15–16. – Б. пр. Такива са били думите на възкръсналия Иисус, когато по време на вечеря се е явил на учениците си. Мислено следвам светите думи и пред очите ми изплува образът на Христос. Как ли е изглеждало лицето Му? Въпрос, който Библията отминава с мълчание. Както добре знаете, ранните християни са си представяли Иисус в образа на пастир. С късо наметало и семпла туника, с една ръка, хванала крачето на положено на плещите му агне, а друга му ръка, държаща овчарска тояга – външен вид, подобен на този на много от младежите в нашата страна. Такъв е бил благият лик, който са носели в сърцата си тогавашните християни. След това източната култура го изобразява с дълъг нос, къдрава коса, черна брада – създава се лик на Иисус с източни черти, а впоследствие картините на много средновековни художници придават на образа Му царско величие. Но тази вечер за мен лицето Му е като това на запазеното в манастира „Борго Сансеполкро“. Видях го още докато бях семинарист в духовната академия, но си го спомням така ясно, все едно е било вчера. Единият му крак е подпрян на гроб, в дясната си ръка държи кръст, призоваващият му поглед е насочен право към мен и както тогава, на брега на Тиберийско море, когато три пъти е призовал учениците: „Паси овцете Ми. Паси овцете Ми. Паси овцете Ми“ [12] Евангелие от Йоан, 21:15–17. – Б. пр. , ликът му излъчва дързост и Божествена сила. Изпитвам любов към този лик. Винаги съм бил привлечен от образа на Христос така, както мъж бива привлечен от този на любимата си.

Останаха само пет дни до заминаването ни. Към Япония не носим абсолютно никакъв багаж освен собствените си сърца, затова изцяло сме отдадени на духовни приготовления. Не изпитвам желание да пиша повече за Санта Марта. В крайна сметка Бог не дари бедния ни другар с радостта на жадуваното излекуване. Но всичко, сторено от Бог, е за добро. Вероятно съвсем скоро с Божията помощ тайно ще бъде подготвена важна мисия, отредена само за него.

Писмо на Себащиау Родригеш

Мир на Господа! Слава на Христос!

Как ли на скромен лист хартия да побера и опиша многобройните събития, с които съдбата ме срещна през последните два месеца. Освен това в момента дори не съм сигурен, че писмо ми ще стигне до Вашите ръце. Въпреки всичко чувствам, че трябва да пиша, и продължавам да го правя, защото осъзнавам, че е мой дълг да предам на тези след мен събитията, които ми се случват.

През осемте дни плаване след напускането на Макао корабът ни беше благословен с необикновено хубаво време. Небето беше синьо и ясно, платната – доволно издути от вятъра, непрестанно виждахме цели стада от летящи риби да пръскат сребрист блясък, докато изскачаха измежду вълните. В литургиите, които всяка сутрин Гарпе и аз изнасяхме на кораба, не пропускахме да отправим благодарност към Всевишния за безметежното плаване. Не след дълго ни връхлетя първата буря. Случи се през нощта на 6 май. Силен вятър изви първо от югоизток. Двайсет и петимата опитни моряци се захванаха да свалят всички платна, на фокмачтата закачиха едно малко платно, нощта напредваше и докато единственото, което можехме да сторим, бе да се оставим на вълните и вятъра, в предната си част джонката се пропука и всичко наоколо започна да се пълни с вода. През цялата нощ не спряхме да натикваме парцали в пукнатината и да изгребваме водата.

Когато мракът започна да изсветлява, бурята най-сетне утихна. Моряците, аз и Гарпе, изтощени до краен предел, можехме само да се проснем между балите с товари и да се взираме нагоре към големите черни облаци, носещи дъжда на изток. В този момент сърцето ми ме отведе деветдесет години назад при учителя свети Франциск Ксавие, който като нас се е стремял към Япония, заобиколен от трудности, много по-големи от нашите. Със сигурност и неговият поглед е бил зареян към зората след отминалата буря, в млечнобялото небе. И не е бил само той. След това десетки години десетки мисионери и семинаристи са плавали покрай Африка, преминали са през Индия, прекосили са това море, за да посеят семената на вярата в Япония. Епископ Де Секейра, падре Балиня, Органтино, Гомес, Помелио, Лопес, Грегорио – толкова са много, че би било невъзможно да бъдат изброени. Много сред тях, също като падре Жил де ла Мата, споделили съдбата на потъващия си кораб, с очи до последно вперени в японския бряг. Кое им е помагало да изтърпят ужасните мъчения и ги е зареждало с неудържима страст да продължават напред? В този момент аз вече знаех отговора. Всички те дълго са съзерцавали небето – млечнобелите облаци, пътуващите на изток черни облаци. Какво са си мислели в този момент? Аз знам и този отговор.