Шюсаку Ендо - Мълчание

В хода на разговора станахме свидетели на нещо странно. Докато Кичиджиро, заваляйки думите, ни описваше смразяващите кръвта събития, неочаквано лицето му замръзна и той рязко млъкна. След това започна да размахва ръце, сякаш за да пропъди от паметта си страшния спомен. Помислихме си, че навярно измежду двайсет и четиримата правоверни мъченици, издъхнали на водните кръстове, Кичиджиро е познавал някого или дори че е имал приятели. Сигурно бяхме бръкнали с пръст в отворена рана, която не е трябвало да бъде докосвана.

„Но ти все пак си християнин, нали?“, настойчиво попита Гарпе.

„Не, не, не съм!“, енергично разтресе глава Кичиджиро.

„Разбрахме, че искаш да се върнеш обратно в Япония, нали? За щастие, имаме достатъчно пари, с които да осигурим джонка и да наемем капитан и моряци. Така че, ако искаш да се завърнеш…“

При споменаването на тези думи, жълтеникавите и замъглени от алкохола очи на японеца хитро заблестяха, от ъгъла на стаята, където беше се свил с притиснати към себе си колене, едва чуто, сякаш молеше за прошка, зашептя, че иска да се прибере обратно само за да се завърне в родното си място и да види родителите си, братята си.

Ние от наша стана, без много да се колебаем, започнахме преговори с цел да привлечем към нас този треперещ от страх мъж. В мръсната му и мрачна стая една муха не спираше да жужи и да обикаля в кръг. Пресушените от Кичиджиро бутилки алкохол се търкаляха по пода. Едно беше сигурно, когато пристигнехме на японска земя, щяхме да се окажем на съвършено непознато място. На първо време ще трябва да намерим някого, който да ни приюти, да се свържем с християни, които ще ни окажат ценно съдействие. Налагаше се да използваме Кичиджиро в тези първоначални наши задачи. Докато слушаше условията по бъдещото ни съвместно пътуване, Кичиджиро, все така с прегърнати колене, седеше на пода и обърнат с лице към стената, мълчаливо обмисляше. Най-накрая, без особено желание, даде съгласието си. Със сигурност за него това щеше да е рисковано приключение, но това, което го накара да отстъпи, бе мисълта, че ако изпуснеше този шанс, едва ли някога отново щеше да се добере до Япония.

Благодарение на подкрепата на падре Валиняно имахме реални шансове да се сдобием с голяма китайска джонка. Но колко крехки и нетрайни са човешките планове! Днес ни съобщиха, че плавателният съд, който очаквахме да получим, е бил нападнат и прояден от бели мравки. А имайки предвид, че тук би било много трудно да се сдобием желязо и смола…

В това си писмо пиша всеки ден, малко по малко, та затова май е заприличало на дневник без дати, но моля Ви, не губете търпение и продължавайте да четете. Преди седмица Ви споменах, че джонката, с която се сдобихме, беше нападната и проядена от бели мравки, но с Божията помощ, май вече успяхме да намерим начин как да се справим с неприятната ситуация. Планът е: от вътрешната страна да поставим дъски, с които да уплътним процепите, и после да отплаваме към Тайван. Ако спешните мерки помогнат и без проблем стигнем до набелязаната дестинация, планирахме от там директно да се насочим към Япония. Разбира се, ще се молим на Господ да не бъдем застигнати от голяма буря насред Източно китайско море.

За съжаление, трябва да започна с тъжни новини. Както вече Ви бях споменал, Санта Марта, напълно изтощен от дългото изнурително пътуване, беше повален от малария. Без никакво подобрение, на легло в една от стаите на Академията, той отново е с много висока температура и целият трепери в ужасна треска. Едва ли можете да си представите едрия като скала мъж в сегашното измършавяло и изтормозено тяло. Очите му са зачервени и сълзящи, а влажните кърпи, наложени на челото му, за секунди стават горещи, все едно са били киснати във вряща вода. Би било немислимо в това състояние да го вземем с нас в Япония. А и падре Валиняно беше категоричен, че ако упорстваме да не го поверим на тукашните медицински грижи, ще бъде принуден да забрани заминаването ни.

„Първо ще тръгнем ние – успокояваше го Гарпе – и ще проправим пътя за теб, братко, за да дойдеш, когато оздравееш.“

А дотогава, кой би могъл да знае дали Марта ще надвие болестта и ще продължи напред и дали ние няма да се превърнем в плячка за неверниците като толкова много други християни.

С гъсто избуяла брада от хлътналите бузи до брадичката, Марта мълчеше, вперил поглед в далечината през прозореца. От тук виждахме залязващото слънце, което, подобно на обвита във влажен слой червена кристална сфера, потъваше в пристанището и в морето. За какво ли мислеше в този момент нашият другар и съмишленик? Навярно на Вас, който го познавате от дълго време, ще ви е лесно да отгатнете… За деня на отплаването ни от устието на река Тахо, получили благословията на епископ Даско и на Ваше Преосвещенство. За дългото и трудно плаване. За жаждата и болестите – една през друга съпътствали кораба. Питаше се в името на какво понесохме всичко това. Защо достигнахме до този разпадащ се град насред далечния изток? Ние, духовниците, сме достойно за съжаление племе, появило се на този свят само за да се посвети на нуждите на човешките същества, затова няма по-самотна и жалка гледка от свещеник, чиято отредена мисия е била осуетена. Що се отнася до Марта, след пристигането ни в Гоа той ревностно изразяваше дълбоката си почит към свети Франциск Ксавие – всеки ден ходеше до гроба на светеца, починал именно в Индия, и отправяше молитви някак си да успеем да стигнем до Япония.