Шюсаку Ендо - Мълчание

Ние пък от своя страна всеки ден се молехме болният по-скоро да се оправи, дори и един ден по-скоро, но за беда, състоянието му не беше задоволително. Въпреки това Бог, както винаги, дарява човек с най-добрата съдба, която не е възможно да бъде прозряна от съзнанието ни. Остават само две седмици до заминаването и дано чудото на Божието всемогъщество ни помогне всичко да бъде наред.

Ремонтът на купената от нас джонка вървеше много бързо. След като укрепихме с нови дъски поразените от мравките места, изглеждаше съвсем като нова. Надявахме се двайсет и петимата китайски моряци, които намерихме благодарение на падре Валиняно, някак си да успеят да ни изведат в японски води. Те имаха толкова изнемощял и болнав вид, все едно не бяха яли с месеци, но силата на жилестите им ръце смайваше всички ни. Тънките им ръце с лекота пренасяха тежките сандъци с храна – напомняха ми досущ на железни ръжени. Оставаше ни само да чакаме попътен вятър.

Колкото до нашия японец Кичиджиро, то той наравно с китайците пренасяше багажи, помагаше за слагането на платната, а ние, без да се отпускаме, внимателно наблюдавахме характера на този японец, в чиито ръце може би щяха да се окажат лостовете на бъдещата ни съдба. Това, което бяхме разбрали за него досега, е, че притежаваше много хитър нрав и че тази хитрост се пораждаше от слабостта на този човек.

Неотдавна случайно станахме свидетели на неприятна сцена. Когато надзирателят на китайците беше наблизо и следеше работата изкъсо, Кичиджиро очевидно се преструваше, че работи с най-голямо старание, а когато се отдалечеше – веднага започваше да се разтакава. В началото китайците си траеха, но не след дълго им прикипя и започнаха да го налагат. Дотук добре – нищо необичайно. Изуми ни това, което последва. Повален на земята и сритан от трима моряци, Кичиджиро беше пребледнял като призрак и коленичил в пясъка, изглеждаше толкова жалък, молейки за пощада. Това поведение беше много далеч от всичко, което бихме нарекли християнски стоицизъм и добродетел, то показваше само малодушието на един слаб човек. Кичиджиро вдигна лице, цялото полепнало с пясък, избълва нещо неразбираемо на японски, от бузите, от носа му се разхвърча слюнка, смесена с пясък. В този момент като че ли получихме прозрение за причината, поради която той изведнъж млъкна като риба, когато заговорихме за японските християни. Изглежда, че докато говореше, Кичиджиро трепереше от страх дори от думите, които излизаха от собствената му уста. Така или иначе, благодарение на нашата намеса едностранната караница затихна и оттогава винаги когато ни видеше, японецът ни удостояваше със сервилна усмивка.

„Ти наистина ли си японец?“, Гарпе зададе един от типичните си въпроси с нотка на дистанцираност в гласа, а Кичиджиро отговори утвърдително с увереност, но с изненада в гласа си. Гарпе силно вярваше в образа на онези японци, за които много мисионери бяха написали, че са „народ, който не се бои дори и от смъртта“. От едната страна са японците, които, потопени във вода и изтезавани пет дни, и за миг не биха се огънали, а от другата страна са мекотели като Кичиджиро – човека, на когото ще трябва да поверим съдбата си в Япония! Вярно е, че ни е обещал да ни помогне да се свържем с християни, които да ни приютят, но вече не знаехме до колко можем да разчитаме на тези обещания.

Независимо от изложеното тук, дори и за миг не си помисляйте, че енергията и ентусиазмът ни са намалели. Напротив, даже ми става смешно при мисълта, че ще поверя бъдещето си на мъж като Кичиджиро. Като се замисля, нашият Бог също е поверил съдбата си на хора, недостойни за доверието му. И ако в сегашната ни ситуация нямаме друг избор, освен да вярваме на Кичиджиро, то избираме да му вярваме.

Има нещо, което е доста смущаващо, и то е, че Кичиджиро изпитва неутолима жажда за алкохол. В края на всеки работен ден, изглежда че използваше цялата си надница, получена от надзирателя, за да си купи пиене, а когато се напиеше, представляваше трудно описуема гледка. Предполагаме, че докато се наливаше, искаше да притъпи някакви отчетливи спомени, които живееха дълбоко в душата му.

Нощта в Макао настъпи с протяжния и мрачен вой от сигналните тръби на войниците, охраняващи крепостта. И в тукашния манастир правилата бяха сходни с тези у дома: след като вечерята приключеше, следваше вечерна служба за благословия в параклиса, а после свещеници и монаси със свещ в ръка се отправяха към отделните килии, където се отдаваха на уединение. По каменната настилка във вътрешния двор преминаха трийсетина послушници. Светлината в килиите на Гарпе и Санта Марта угасна. Тук сякаш Земята наистина свършваше.