Шюсаку Ендо - Мълчание

„Той няма да се върне. Повече няма да се върне. Къде ли се дяна пустият му страхливец?“, нареждаше Гарпе с отчаяние в гласа. Аз дори си мислех, че ни чака още по-лоша съдба. Кичиджиро да не е избягал. Да ни е предал като истински Юда… И всеки момент пратениците на управата, водени от него, да дойдат за нас. „Тогава Иуда, като взе една чета войници и слуги от първосвещениците и фарисеите, дохожда там с фенери, светила и с оръжия – зашептя Гарпе. – А Иисус, знаейки всичко, каквото щеше да стане с Него….“ [13] Евангелие от Йоан, 18:3–4. – Б. пр.

В този момент трябваше да мислим за нощта в Гетсимания, когато нашият Бог поверява съдбата си изцяло в ръцете на хората. Душата ми се бе стегнала до болка от проточилото се време пред неизвестността. Беше наистина страшно. Капка пот се спусна от челото към окото ми. Започнах да долавям звука от стъпките на множество наемници. Към нас приближаваха страховито горящи в мрака запалени факли.

Някой протегна факла в нашата посока и на треперещата светлина се появиха червено-черните очертания на грозновато лице на дребен старец, докато около него се скупчваха пет-шест млади мъже, които сведоха към нас погледи, пълни с недоумение. „Падре, падре“, зашептя старецът и се прекръсти. От гласа му почувствахме доброта и загриженост. Не бяхме и дръзвали да си мечтаем, че пристигайки тук, ще чуем „Падре!“, изречено на скъпия ни роден език. Разбира се, възрастният човек надали знаеше други думи на португалски, но това, че пред очите ни се прекръсти, беше знак, който веднага ни свърза. Това бяха японски християни. Напълно зашеметен, бавно се изправих и стъпих на пясъка. Най-накрая наистина бях на японска земя. В този момент почувствах, че реално осъзнавам какво се случва.

Кичиджиро се спотайваше зад останалите с типичната за него сервилна усмивка. Отстрани изглеждаше като същински плъх, ако стане нещо, винаги готов да се втурне да бяга. Прехапах устни от срам. Нашият Бог винаги е поверявал съдбата си на всеки, когото е срещал по пътя си. Защото е обичал хората. А ето ме мен, изпълнен с недоверие към един човек, наречен Кичиджиро.

„Бързо! Да тръгваме! – тихо, но настойчиво ни подкани възрастният мъж. – Не можем да си позволим да бъдем видени от жентилес [14] Неверници (порт.). – Б. пр. …“

Жентилес – още една португалска дума, която чувам от тях! Без съмнение, свети Франциск и другите учители след него са били тези, които са ги научили на тези думи. Колко ли мъчителни усилия са били необходими, за да се обработи тази безплодна пустош, да се разоре и да се подхрани? От посетите семена са покълнали филизи, пълни с живот, и от сега нататък най-важната ни мисия с Гарпе ще бъде да ги отгледаме.

През нощта ни скриха под ниския покрив на една от техните колиби. В съседство имаше плевня, от където се носеше натрапчива миризма, но ни увериха, че навсякъде другаде би било опасно за нас. Ако неверниците ни откриеха, ничие сърце, в каквато и да било ситуация, не би трепнало пред това, да ни издаде, само и само да получи няколкостотин сребърника за награда.

Чудех се как Кичиджиро успя толкова бързо да намери християните…

На другия ден, още по тъмно, аз и Гарпе, преоблечени като селяни, водени от двама от младите мъже, които срещнахме снощи, се качихме на планината зад селото. Местните вярващи искаха да ни настанят в по-безопасна за нас колиба, използвана преди за горене и съхранение на въглени. Непрогледна мъгла се стелеше над дърветата и пътеката, по която вървяхме. Не след дълго мъглата се превърна в ситен дъжд.

Когато стигнахме до колибата, за пръв път ни разказаха повече за новото място, на което се намирахме. Това бе рибарско селце, наречено Томоги, разположено на шестнайсет левги от Нагасаки. Селото наброяваше не повече от двеста къщи, но разбрахме, че преди време почти всички негови жители са били покръстени.

„А какво e положението сега“, попитах аз.

„Падре – обади се млад мъж, на име Мокичи, който ни бе последвал до тук, – сега нищо не можем да направим. Ако разберат, че сме християни, ще ни убият.

Няма как да опиша с думи радостта им, неговата и на другаря му, когато свалихме от вратовете си нашите малки кръстчета и им ги подарихме. И двамата коленичиха на земята, изпълнени с благоговение, притискаха кръстчетата върху челата си и дълго мълвяха думи на благодарност. Несъмнено от много отдавна не бяха държали кръст в ръцете си.

„Сред вас има ли свещеник? – попитах аз, а Мокичи поклати глава, докато силно стискаше ръката ми. – А братя монаси?“