Шюсаку Ендо - Мълчание

Откъм частта с товарите дочухме жалния глас на Кичиджиро. Докато траеше бурята, това страхливо същество, без почти с нищо да помогне на моряците, се беше свряло между два сандъка с багаж и трепереше с посиняло от ужас лице. Навсякъде около него се белееха следи от повръщано, на кратки интервали се чуваше тихо бръщолевене на японски.

Отначало и ние като китайските моряци наблюдавахме Кичиджиро с погнуса. За уморените ни уши японското му мърморене изобщо не представляваше интерес, но съвсем неочаквано на фона на непонятните японски думи долових такива като „грация“ и „Санта Мария“. Не можех да повярвам, че този мъж – същинско прасе, зарило лице в собствения си бълвоч, без съмнение, два пъти едно след друго произнесе „Санта Мария“.

Гарпе и аз се спогледахме. Възможно ли бе този човек да споделя нашата позиция – това влечуго, което през цялото ни пътуване не само, че с нищо не беше полезно, ами всячески ни се пречкаше? Не. Това е невъзможно. Вярата не би могла да превърне човек в такъв страхливец.

„Ти християнин ли си?“, попита Гарпе.

Кичиджиро повдигна лице, обилно изцапано с бълвоч, жално ни погледна и хитро се измъкна, като реагира, сякаш не е разбрал въпроса ни, по лицето му премина тънка мазна усмивка. Японският ни спътник имаше навик да се усмихва подмазвачески на всеки, на когото му паднеше. Мен не ме дразнеше особено, но на Гарпе винаги му ставаше противно, когато го видеше да се хили по този начин. А как ли само щеше да се ядоса суровият Санта Марта.

„Зададох ти въпрос – повиши тон Гарпе. – Отговори ми, без да увърташ. Ти християнин ли си, или не си?“

Кичиджиро енергично заклати глава. Китайските моряци се показваха тук-там между сандъците с багаж и гледаха насам с поглед, изразяващ нещо средно между любопитство и погнуса. Ако Кичиджиро е християнин, защо му е да го крие от нас, свещениците? Предполагам, че се страхуваше да не би, когато пристигнем в Япония, да издадем на властите, че сам е разкрил истинската си вяра. От друга страна, ако изобщо не е християнин, защо тогава, когато бе скован от страх, от устата му излизаха думи като „грация“ и „Санта Мария“? При всички положения този мъж привлече любопитството ми и се надявах скоро малко по малко да разбера какво крие от нас.

До днес все още не бяхме забелязали земя на хоризонта или силует на остров. Небето се простираше в сиво, само от време на време някой слънчев лъч пронизваше джонката и чак натежаваше на клепачите ми. Угнетени от мрачни мисли, можехме само да съзерцаваме студеното море, където вълните оголваха зъби досущ като бели бивни. Но Бог не ни беше изоставил.

Един моряк, който лежеше като умрял на кърмата, изведнъж скочи и започна да вика. Сочеше хоризонта, откъдето към нас летеше малка птичка. Прекосила морето, птичката кацна, отпусна крила на мачтата и образува черна точка на фона на разкъсаните от бурята платна. Безброй малки клонки бяха започнали да се носят към нас по повърхността на водата – знак, че сушата вече ни очаква. Докато се усетим, радостта ни се превърна в безпокойство. Ако това наистина бе Япония, не трябваше да бъдем забелязани дори и от най-малката лодка. Рибарите в нея, без съмнение, незабавно ще докладват на управниците, че джонка, превозваща чуждоземци, е доплавала до японски води.

В очакване да падне мракът, Гарпе и аз, като две кучета, се снишихме и се свихме между сандъците с багажа. Моряците оставиха вдигнато само малкото платно на фокмачтата и полагаха усилия да останем колкото се може извън полезрението на показалата се точка, наподобяваща суша.

Сред дълбоката нощ джонката отново се раздвижи с възможно най-безшумния си ход. За щастие, нямаше луна, цареше пълен мрак и никой не забеляза придвижването ни. Постепенно приближавахме бряг, висок около половин левга. Забелязахме, че навлизаме в залив, отляво и отдясно на който се извисяваха стръмни планински склонове. Погледът ни прехвърли брега и тогава в дълбочината за пръв път видяхме група от невзрачни и сбутани къщици.

Пръв във водата до брега нагази Кичиджиро, след това аз и Гарпе също потопихме телата си в студеното море. Това Япония ли е? Или сме достигнали до остров, принадлежащ на друга страна? Честно да Ви кажа, нито един от нас тримата нямаше никаква представа.

Докато чакахме Кичиджиро да проучи ситуацията, ние с Гарпе се притаихме в една вдлъбнатина край брега и търпеливо зачакахме. Дочухме звук от стъпки в пясъка, които приближаваха към нас. Тъкмо докато, притаили дъх, изстисквахме мокрите си дрехи, пред нас, без да ни забележи, премина старица с увито около главата парче плат и с кошница на гърба. След като стъпките ѝ заглъхнаха в далечината, отново навсякъде настъпи тишина.