Шюсаку Ендо - Мълчание

От този ден нататък много внимавахме и гледахме повече да не излизаме от колибата, а през нощта да не палим никаква светлина.

Следващото събитие се случи пет дни по-късно. Беше късно през нощта и току-що бяхме кръстили двама мъже от групата на тосама и едно бебе, донесено от Оматцу. Това беше първото кръщаване след идването ни в Япония и разбира се, в малката колиба нямаше нито свещи, нито музика – единственият атрибут на церемонията беше една счупена селска купичка за чай, която ни служеше за светената вода. Но за мен това беше много по-вълнуващо от която и да било литургия и в най-богатата катедрала – гледката на плачещото бебе насред мизерната колиба, успокояващата го Оматцу, стоящия на стража пред вратата мъж, Гарпе, тържествено произнасящ подобаващи молитви. Навярно само свещеник мисионер, изпратен в чужда страна, може да изпитва такова щастие. Когато напръскаха челцето на бебето със светена вода, то се намръщи и заплака. Главичката му беше малка, очичките – тесни, личицето му не след дълго щеше да се превърне в лице на селянин, като това на Мокичи и Ичизо. Ще мине време и това дете, също като баща си и дядо си, щеше да превива гръб над това бедно, нищожно парче земя, обърнато към мрачното море, щеше да се труди като добитък и щеше и да умре като добитък. Но нали Иисус не бе умрял заради красивите и добродетелните. Лесно е да умреш за красивите и добродетелните, но е трудно да дадеш живота си за нищожните и разлагащите се – и в този момент много ясно го осъзнавах.

След като си отидоха, изтощени, се мушнахме в сламата. В колибата още миришеше на рибено масло, което мъжете бяха донесли със себе си. Въшките отново бавно полазиха по гърбовете и бедрата ни. Колко ли дълго бях спал? Гарпе, както обикновено, силно и оптимистично хъркаше, тъй че заспах малко, след което напълно се разбудих. Стори ми се, че някой леко разклаща вратата. Отначало помислих, че вятърът, който се извиваше от долината, бе прехвърлил горичката и притискаше вратата. Изпълзях тихо от сламата в тъмнината и вкопчих пръсти в дъските на пода, под които се намираше тайната дупка, която Ичизо бе изкопал за нас.

Звукът от мърдането на вратата замря и чух тих, жаловит мъжки глас:

„Паадре… Паадре…“

Това не беше сигналът, уговорен със селяните от Томоги. Бяхме се разбрали, ако е някой от тях, да чукне три пъти леко по вратата. Събудилият се най-сетне Гарпе, без изобщо да помръдва, също наостри уши.

„Падре! – прозвуча отново жаловитият глас. – Ние… няма защо да се боите от нас…“

Мълчахме в тъмното, затаили дъх. И най-слабоумният стражар би могъл да ни постави подобен капан.

„Не ни ли вярвате? Ние сме от село Фуказава…От много време не сме виждали свещеник. Искаме да изповядаме греховете си.“

Примирили се с мълчанието ни, те престанаха да тропат по вратата и стъпките им тъжно се отдалечиха. Хванах вратата в порив да изляза. Така да бъде! Беше ми все едно дали са стражари, заложили ни капан. „Ами ако тези хора са християни?“, чух един глас силно да отеква в сърцето ми. Та аз съм свещеник, родил се, за да служа на хората. Що за позор би било да пренебрегна дълга си пред лицето на физическия страх!

„Спри! – рязко се обади Гарпе. – Ти си луд…“

„Нека съм луд. Това е мой дълг!“

Отворих вратата. Бледата лунна светлина бе обсипала в сребро дърветата и цялата земя. Каква нощ само!

Двама мъже, облечени в дрипи, сякаш бяха просяци, се бяха свили като кучета на земята и гледаха насам.

„Падре, не ни ли вярвате?“, обърнаха се те към мен.

Забелязах, че краката на единия са целите покрити с кръв. Сигурно се бе набол на някоя съчка, докато се бе катерил нагоре по планината. И двамата бяха почти припаднали от изтощение. И нищо чудно. Идваха чак от островите Гото, на двайсет левги от тук, криейки се от служителите на властта.

„От доста време сме в планината. Преди пет дни се бяхме скрили на онзи хълм и гледахме насам.“ Единият от тях посочи в посока към хълма от отсрещната страна на колибата ни. Явно онзи ден по залез-слънце тъкмо тези двамата съсредоточено ни бяха наблюдавали от височината.

Пуснахме ги вътре и им дадохме от сухите сладки картофи, които Ичизо бе донесъл. Те ги сграбчиха жадно с две ръце и се нахвърлиха върху тях като диви зверове. Стана ясно, че от два дни почти нищо не са яли.

Малко по малко се разприказвахме. Преди всичко искахме да научим кой им беше казал за нас.

„Каза ни един християнин от нашето село, на име Кичиджиро.“