Шюсаку Ендо - Мълчание

„Кичиджиро?“

„Да, падре.“

Те седяха свити, подобно на диви зверове, в сянката на маслената лампа, с усти, натъпкани с картофи. Почти всички зъби на единия бяха изпочупени, но се усмихваше по детски, разкривайки само два, останали цели. Вторият седеше неподвижно и напрегнато заради присъствието на чуждоземните проповедници.

„Но Кичиджиро не би трябвало да е вярващ?…“

„Не, не, падре, Кичиджиро си е християнин.“

Не точно такъв отговор очаквахме. Но и самите ние се бяхме чудили дали той всъщност не беше поклонник на християнската вяра.

Ситуацията малко по малко се проясняваше. Излизаше, че Кичиджиро е отрекъл се от вярата си християнин. Преди осем години по анонимен сигнал от злостен доносник хванали Кичиджиро и цялото му семейство и ги отвели на разпит. Заповядали им да стъпват върху свещено изображение с лика на Иисус, но братята и сестрите му се възпротивили, само Кичиджиро след няколко заплахи от стражарите изкрещял, че загърбва вярата си. Братята и сестрите му били хвърлени в затвора, него го освободили, но той така и не се завърнал в родното си село.

Говорело се, че са видели страхливеца в деня на изгарянията на клада – някъде сред тълпата около мястото за екзекуция. И че с лице, покрито с кал, и приличащ на бездомно куче, неспособен да гледа мъките на близките си, скоро напълно се изгубил сред тълпата.

Тези двамата ни разказаха още по-удивителни неща. В селото, известно като Одомари, селяните били успели да се спасят и да избегнат преследването на властите, като до един останали християни. И не само в Одомари. В съседните малки и по-големи села – Мияхара, Дозаки и Егами, имало много тайни християни, които само се престрували на будисти. От много време те чакали един ден ние, проповедниците, да пристигнем отново от далечни морета и да им помогнем, давайки им благословия.

„Падре, от много време не сме слушали литургия и не сме се изповядвали. Само казвахме молитвите си – каза мъжът с окървавените крака. – Елате по-скоро в нашето село, падре. Ние и децата учим на молитви, и те мечтаят за деня, в който ще видят свещеник.“

Мъжът с жълтите изпочупени зъби отвори уста, изглеждаща като пещера, и потвърди с кимване. Рибеното масло в лампата гореше и издаваше звуци като от пукащи се бобови зърна. Как можехме Гарпе и аз да откажем на подобна молба? До днес се бяхме държали като пълни страхливци. В сравнение с тези японски селяни, дошли при нас, изранили краката си, спали под открито небе, ние изглеждахме жалки нищожества.

Небето просветляваше и в колибата нахлу прохладният въздух на млечното утро. Колкото и да ги уговаряхме, те отказаха да се пъхнат в сламата; вместо това заспаха седнали, обгърнали коленете си с ръце. Накрая лъчите на сутрешното слънце проникнаха през пролуките между дъските и озариха колибата ни.

Два дни по-късно обсъдихме с християните от Томоги нашето отиване в Гото. В края на краищата се реши Гарпе да остане тук, а аз да се опитам да се свържа с вярващите в Гото, като остана при тях за пет дни. Селяните не приеха плана особено радушно. Някои дори изказаха опасения, че това може би е някакъв опасен капан.

В нощта на уречения ден хората от Гото тайно дойдоха да ме посрещнат до брега на Томоги. Бях облечен като японски селянин. Мокичи и още един мъж ме придружиха до брега и ме качиха в лодката, която бяха приготвили за мен. Нямаше луна и морето изглеждаше черно като смола, чуваше се само ритмичният плясък на веслата. Мъжът, който гребеше, не пророни и дума. Когато излязохме в открито море, вълнението се усили.

Внезапно ме обзе страх. В душата ми се загнезди подозрение. Ами ако се окаже, че както предположиха селяните в Томоги, този гребец е посредникът, който ще ме предаде на властите? Защо не беше дошъл онзи с наранените крака или другият – дето нямаше зъби? Вгледах се в японската физиономия пред мен. Тя бе безизразна и злокобна, като на Буда; сгърчих се в предната част на лодката не от студ, а от страх. „Така или иначе, длъжен съм да вървя!“, казвах си аз.

Наоколо се простираше черното нощно море, в небето нямаше никакви звезди. След около два часа в непрогледната нощ, различих катраненочерна сянка на остров, която бавно да се движеше успоредно с лодката ни. Най-накрая разбрах от гребеца, че това трябва да е остров Кабашима, граничещ с остров Гото.

Когато слязохме на брега, ми се зави свят от клатенето на лодката, от умората и напрежението. Сред тримата рибари, които ни очакваха, съзрях лика на Кичиджиро с неговата сервилна и малодушна усмивка, която отдавна не бях виждал. В селото нямаше никаква светлина, а отнякъде долиташе яростен кучешки лай.