Кэтрин Сатклифф - Чародей

Тя поклати неистово глава.

— Вие присъствахте почти през цялото време. Намерих ви да стоите в коридора. Малкото ви личице бе побеляло и обляно в сълзи. Тогава бяхте съвсем мъничка. Слабичка. С големи и тъй тъжни очи, че сърцето ми плачеше, като ги гледах. Майка ви и Кавендиш излязоха разгневени от стаята. Не ни забелязаха. Но ние стояхме там. Аз ви държах в прегръдките си и се опитвах да предпазя очите и ушите ви от грозотата.

— Спрете! Моля ви, спрете! — Миракъл заплака. Почувства се отново онова дете, което виждаше как се карат и унищожават взаимно хората, които обичаше най-силно.

— Кавендиш напусна дома. Майка ви го последва. Нощта беше истински ад. Светкавиците и гръмотевиците не спираха. Вятърът виеше като куче и яростно забиваше дъжда в лицата ни. Тръгнах след майка ви. Знаех, че единственото нещо, което би върнало Лорейна, бяхте вие. Най-сетне ги намерих при Света Катерина. Но беше късно. Лорейна лежеше мъртва в подножието на Ъндърклиф, а Кавендиш стоеше под дъжда като каменна статуя. Лицето му представляваше маска на ужас. Каза, че било нещастен случай, че Лорейна се била подхлъзнала. Имах желание да го убия с голи ръце и щях да го направя, ако не бяхте вие, детето, което чакаше самотно в Кависбрук. Разреших на онова копеле да се пръждоса, но при едно условие, Мира. Че няма да прекъсне финансовата помощ, която оказваше на вас и майка ви през последните десет години. И той го изпълняваше. Поне известно време. После парите престанаха да идват. Но аз вече бях уморен от лъжите, уморен да поддържам с лъжи вярата ви, че този човек ви обича. Затова ви казах, че е умрял.

Миракъл се обърна към Джон. Лицето му беше пепелявосиво и измъчено. Не смееше да я погледне в очите.

— Погребах Лорейна в подножието на Ъндърклиф — гласът му дрезгавееше. — Тя никога няма да се върне, Мира. Престанете да мечтаете и да вярвате в чудеса.

— Лъжи! Има ли още нещо, което да ми признаете?

Най сетне Джон я погледна в очите.

— Сторих само онова, което намирах за най-добро. Вие бяхте смисълът на моя живот, Мира. Обичах ви тъй предано и дълбоко… както обичах майка ви… Но стига вече! Искам да замина, Мира. Надалеч. Искам да имам свой личен живот през малкото години, които ми остават. А това никога няма да стане, ако вие не заминете оттук, ако не се омъжите.

— Признавате, че съм ви в тежест. Че съм ви провалила живота. Че искате да замина…

Никакъв отговор.

Миракъл се обърна и се отдалечи. Тръгна без посока из къщата — коридор след коридор, докато се озова отново в стаята с пианото. Отметна сукното и след кратко колебание седна на прашното столче, затвори очи, прокара пръсти по клавишите и започна леко да докосва слоновата кост. В залата прозвуча простичката мелодия, на която някога я бе научила майка й.

Тогава седяха заедно на пейката. Хладните ръце на Лорейна лежаха върху нейните. Заедно изтръгваха музиката. Когато най-накрая го изсвири добре, майка й я награди с прегръдка и целувка.

— Мери — извика я Солтърдън от вратата.

Тя вдигна очи, погледна високата фигура, отново постла сукното върху пианото и се изправи.

Клейтън се приближи до единствената свещ. Лицето му изглеждаше измъчено.

— Сър, обмислих вашето предложение и…

— И?

— Ще тръгна с вас утре, ако желаете.

— Да. Това е най-голямото ми желание — отговори той с плътен глас и разтвори обятия.

След кратко колебание Миракъл се отпусна в тях, зарови лице на гърдите му и силно се притисна.

Лондон

Миракъл се събуди изморена, схваната, изкривена от неудобното положение и сгорещена. Необичайно силната врява около каретата я изнервяше. Мирисът на горящи въглища, сяра и всякакви неприятни миризми направо я разболяваше.

Солтърдън седеше до нея. Гледаше през прозорчето, очевидно потънал в размисъл. Откакто бяха напуснали Кависбрук, бяха разговаряли твърде малко. Просто лек разговор от време на време, в който той я осведомяваше за неща, с които смяташе, че задоволява любопитството й.

Докато го наблюдаваше, си даде сметка колко малко го познаваше всъщност. Какво ли детство е имал? Бе загубил още като малък родителите си. Но бе споменал за някакъв брат. Двамата били отгледани от херцогинята на Солтърдън, с която вероятно ще е принудена скоро да се срещне.

Миракъл се прозя, потри очи и прочисти гърлото си. Солтърдън не й обърна никакво внимание.