Кэтрин Сатклифф - Чародей

Колкото повече навлизаха в града, толкова по-многолюдна ставаше тълпата. Миракъл виждаше пощальони в червени униформи, със звънци и торби да ходят от врата на врата; кръчмарски чираци да бързат нагоре-надолу с оловни халби; хлебари с бели престилки да викат „топли самуни“ и малки коминочистачи — момченца, не по-едри от нея, да мъкнат четки и кофички.

Амбулантни търговци и млекарки с изцапани все още с тор нозе и пълни ведра хвалеха стоката си, надвиквайки се със звънците на боклукчийските каручки, роговете на вестникарчетата и грохота от железните колела по калдъръма.

— Ще свикнете с това — успокои я Солтърдън.

Преглъщайки, Миракъл поклати глава и с нарастващо чувство на отчаяние отвърна:

— Не съм съвсем сигурна.

Клейтън крачеше неспокоен из преддверието в дома на сегашната любовница на брат си, съпруга на някакъв адвокат, който два пъти годишно ходеше в Мадрид заради артрита си, оставяйки жена си да запълва свободното си време с пазаруване и въргаляне по пода и в леглото на херцог Солтърдън, ако той я вредеше сред другите си половин дузина метреси.

Очевидно Диренда Еди-Коя-Си бе най-удобна за целите на Трей в момента, тъй като къщата й беше на един час път от Лондон. Херцогът на Солтърдън се беше стаил в това очевидно разкошно леговище, обявявайки, че напуска Лондон, за да си отпочине в чужбина. Това знаеше и херцогинята.

След закъснение от тридесет минути, през които Клейтън мислено репетираше как да каже на брат си да върви по дяволите и да му признае, че е компрометирал бъдещата му жена (да не говорим, че се е влюбил в нея), херцогът слезе. Беше с разчорлена коса и разгърден. Чу се пиянски женски глас и някаква мръсна забележка.

Щом видя брат си в подножието на стълбището с изражение, което явно издаваше чувствата му в момента, херцогът спря и повдигна тъмните си вежди.

— Значи се върнахте — обяви той с дяволита усмивка, която разкри белите му зъби. — И то толкова бързо.

— Да. Върнах се.

Солтърдън взе последните стъпала по две наведнъж, скочи на пода и плесна здраво брат си по рамото.

— Същински дявол сте, Клей. Не ми казвайте, че всичко е завършило успешно.

— Да.

— Чудесно! — Поглеждайки нагоре по стълбите, където привлекателна едрогърда блондинка, наметната с прозрачна копринена роба, се навеждаше през балюстрадата, разкривайки обилното си деколте, той каза: — Ще говорим в приемната!

Тогава изникна някакъв слуга с безизразно лице.

— Донеси на Негова Светлост едно бренди. Изглежда има нужда да се подкрепи.

— Не искам бренди.

— Добре, тогава едно порто…

— Никакво порто, Боже опази!

— Какво, по дяволите, искаш тогава?

— Да се махна веднага оттук — изръмжа Клейтън, мина покрай брат си и влезе в приемната.

Трей го последва и затвори вратата. Облегна се на нея със скръстени на гърдите ръце и загледа как Клей снове нервно.

— Е, казвайте! Как я намерихте? Такава, каквато ви я описах ли?

— Не. Ти я изкара почти безмозъчно същество, което отчаяно иска да се омъжи за първия срещнат, проявил поне мъничко интерес. Но това е друга тема. След като бях принуден да мамя твърде много, за да спечеля благоразположението й, и обърках целия й живот, накрая я убедих да се омъжи за мен… т.е. за вас.

Клейтън настръхнал застана до студеното огнище и опря лакът на мрамора. Прокара пръсти през косата си. Но избягваше погледа на брат си.

— Къде е тя сега?

— Настаних я във вашия апартамент в Мейфеър. Смятах, че непосредствената близост на Хайд парк ще намали малко нервността й. Май изобщо не беше подготвена за Лондон.

Трей се засмя.

— Знаете ли, че изглеждате твърде елегантен в моите дрехи. Отиват ви. Защо от време на време не опитате да инвестирате в някой и друг добре скроен парцал. Може би тогава ще привлечете жени, по-високопоставени от разните млекарки и кръчмарки. Но от друга страна, струва ми се, че фермерите нямат особено богат избор.

— Това ли наричате „по-високопоставена жена“? — Клейтън посочи вратата. После съблече редингота на брат си и го хвърли към него. — Облечете се, за Бога. Изглеждате отвратително.

Трей се изсмя, улови сакото и го запрати обратно към Клейтън.

— Задръжте го. Ще имате нужда от него известно време.

— Не — Клейтън поклати глава. — Аз бях дотук. Сторих всичко, което ме помолихте.

— Достатъчно ли е влюбена в мене?

Клейтън отиде до прозореца и загледа градината, оградена с жив плет от къпини и глог. Разпръснатите тук-там цветя образуваха ярки петна и нарушаваха монотонността на зелената морава.