Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Това, което ви сторих в параклиса, едва ли може да бъде наречено любене — отряза ядосано той.

— Не може ли? — тя тръгна към него. — Тогава какво беше, Ваша Светлост?

— То беше… извратено. Животинско. Престъпно. Господи, никога не съм бил докарван до такава скандална проява на… похот.

— Никога ли? Хубаво е да зная, че имам такова въздействие върху вас, сър.

Тя бавно го погали по рамото, ухото и къдрещата му се коса. Той се отдръпна, макар и мъничко.

— Не е нито времето, нито мястото, Мери.

— За човек, който се е хвалил с успехите си сред жените, вие определено сте завили на сто и осемдесет градуса, откакто пристигнахме в Лондон.

— Всички те бяха проститутки, евтини куклички — възрази той. — Те не бяха вие.

— Дори без целувка ли ще остана?

Той си позволи да я погледне пак — в устата.

— Не — рече с пресъхнало гърло. — Дори и това не.

Изминаха часове и дни, през които Миракъл имаше достатъчно време да размишлява върху обстоятелствата. Беше объркана. Чувстваше се виновна. Липсваше й нейният дом. Липсваха й Напитов и Исмаил. Но най-остро усещаше липсата на Джон. Сега, когато емоциите се бяха поуталожили, и можеше да мисли трезво, тя разбираше защо той бе сторил всичко това.

Много пъти бе отишла до писалището с желанието да му пише. Но какво да му каже? Съжалявам? Липсвате ми? Прощавам всичките ви лъжи? Разбирам, че сте искали единствено да ми спестите болката?

Или:

Скъпи Джон,

Този град е поразителен и мръсен. Няма небе, няма птици. Не съм виждала годеника си от четири дни. Страхувам се, че съм на път да стана ужасно нещастна. Помогнете ми!

Нощите й бяха изпълнени с мисли за Солтърдън. Прегръдките, ръцете и устните му. Тялото му в нейното. Будеше се, притиснала възглавницата, с крака увити около нея. Напрежението в слабините беше тъй отчаяно и силно, че й причиняваше болка. Мили Боже, какво й ставаше? Защо изпитваше такова любопитство към собственото си тяло? Защо дори само мисълта за него предизвикваше такова силно желание? Защо се събуждаше сред измачканите чаршафи, запотена и така отчаяно възбудена, че можеше да се успокои единствено със собствените си ръце? Безкрайните черни нощи започнаха да я ужасяват, както я ужасяваха безкрайните празни дни.

Миракъл прекарваше времето си, като все се опитваше да въвлече в разговор прислугата. Следваше ги от стая в стая, дрънкайки всякакви глупости. Но рядко получаваше отговор, различен от „Да, милейди“, „Не, милейди“ и „Много добре, милейди“. Понякога правеше опит да им помага. Не й разрешаваха. И много категорично заявяваха: „Къде се е виждало една дама да тупа килими? Да мие чинии? Да търка подове? Ако Негова Светлост научи, ще ни изхвърли на улицата“.

„Едва ли има такава опасност“, си каза тя, но толкова силно, че Етел, Гертруд и готвачът спряха шетнята си и я зяпнаха, сякаш е малоумна.

— Е, добре! Не съм виждала безочливия нахалник от четири дни. Очевидно напълно ме е забравил.

Готвачът, слабичък французин с неясен изговор, подсмъркна и отбеляза:

— Негова Светлост е много зает, лейди Кавендиш. Той има известни задължения.

— Напълно сте прав, по дяволите! — отсече тя. — Но аз съм едно от тях!

Именно тогава те й подхвърлиха, че би могла да предложи услугите си на Тадеус за конюшнята. И тя се намираше там, когато нейният непостоянен годеник най-сетне я потърси.

— Кажи ми, Гертруд, как е нашата прекрасна лейди? — дочу се познат глас от преддверието. Е, не съвсем познат. Не беше същият. Имаше нещо различно в начина, по който се лееха думите — някаква студена монотонност.

Не че Миракъл се изненада особено. С всяка своя кратка следваща визита мъжът, който тъй драматично беше променил живота й, се изменяше. Ставаше по-далечен, по-навъсен и по-свадлив.

— Чувства се отлично — отговори прислужницата с тих смях, който бе спечелил напълно сърцето на Миракъл.

Истината беше, че без Етел, Гертруд и Тадеус изминалата седмица щеше да е далеч по-тежка. Безпричинният смях на Гертруд й напомняше ромона от поток.

— Тя е истински слънчев лъч, Ваша Светлост. Ние с Етел я обикнахме много през последните дни. Интелигентна е и не е толкова обидчива, за каквато я помислихме отначало, когато тъй внезапно я оставихте при нас.

— О, да. Не ми се налага да събирам нещата подире й. Много е спретната. Дори сама набухва възглавниците и изпразва ваната си. Нито веднъж не съм била принудена да мъкна, навън цукалото й…

— Етел — скара й се Гертруд, — разговаряш с Негова Светлост.