Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Зададох ви въпрос — рече Трей и застана зад брат си.

— Да — отговори той по-спокойно.

— И как извършихте този подвиг? Хайде, хайде, не бъдете срамежлив. Трябва да зная всичко, за да вляза успешно в ролята си.

— Аз просто…

— Разбира се, изработили сте си някакъв план, след като сте я видели.

— Не. Всичко се случи толкова…

— Естествено? Браво, момче! Очевидно сте я убедили, че наистина се възхищавате от нейните особености и твърде уникалния й вид…

— Тя наистина е уникална.

— Как мислите ще реагира баба?

— Изтръпвам, като си представя.

Трей се отдръпна.

— Трябва да я видя колкото може по-скоро. Започни подготовката на церемонията — да не е твърде шумна. Избери някое селце далеч от Лондон, така че цялата тая дандания да не се разчуе много. Баба ще бъде, разбира се, съгласна. Не би желала приятелите й да знаят твърде много за девойчето…

— Казва се Миракъл — Клейтън се обърна към брат си.

Двамата се вгледаха един в друг.

— Добре ми е известно името на младата дама, Клей. Няма нужда да ми го напомняте.

— Двадесетгодишна е, а се държи, като че ли е на десет. Говори на животните…

— А те отговарят ли й?

— Да.

Трей отново се засмя. Отпусна се на един стол и протегна дългите си крака. Двете горни копчета на панталона му бяха разкопчани. През разтворената риза се виждаха твърдите му гърди. Зачака.

— Тя се чувства… като изгубена — продължи Клейтън. — Без дом и семейство. Всъщност сигурен съм, че вие го знаете. Хищниците умеят да надушват слабостта у своята жертва. Тя отчаяно се страхува да не бъде изоставена пак. Но ми има доверие… т.е. на вас. На херцога. Тя ми повярва — на вас, когато аз — вие, я уверихте, че никога няма да я изоставите.

Солтърдън смръщи вежди и се нацупи.

— Напълно съм убеден, че лондонското общество ще разбие сърцето й, да не говорим за духа й. Колкото по-скоро я отведете, толкова по-добре.

— Ами децата? — запита Трей. — Достатъчно ли е здрава, за да ме снабди с няколко?

— Мислех, че ви интересува само едно.

— Един син, разбира се. Обаче първото за проклетия може да се пръкне женско. Ще трябва настоятелно да опитваме, докато произведем едно-две мъжки.

— И какво ще стане с нея, когато престанеш да я оплождаш?

— Когато му дойде времето, тогава ще решаваме, скъпи ми братко.

Клейтън пое дълбоко дъх и го задържа, докато главата му се размъти.

— Чудя се дали бихме били други, ако родителите ни не бяха загинали — каза той.

— Мили Боже, днес сме сантиментални! А би трябвало да е ден за празнуване, милорд Бейсингсток. Най-сетне реших да се оженя. Ще дам на нашата намусена херцогиня точно онова, което иска — наследник на херцогството. Твоя работа е обаче да се погрижиш нашето малко мишле да остане достатъчно доволно и добре скрито, докато дойде време да я покажем. Разбира се, ще отскачам при нея, за да се опознаем. Просто не върви да се ожениш за напълно непознато момиче, нали? Току виж нищо не излязло от първата брачна нощ. Не си ли съгласен?

Клейтън не каза нищо. Само стоеше пред брат си със стиснати юмруци. Гняв и объркване го заливаха.

— Нещо друго? — попита херцогът с толкова язвително изкривена уста, че на Клей се дощя да му разбие зъбите, но само поклати отрицателно глава и напусна стаята, тръшкайки вратата след себе си.

След като претърси къщата на Парк Лейн, Клейтън, все още в ролята на херцога, бе осведомен от двете кикотещи се прислужнички, че Нейна Светлост може да бъде намерена при конюшните. Откри я тъкмо когато четеше конско на мързеливия пъпчив коняр.

— Тези условия са ужасни, Тадеус. Просто ужасни!

— Да, милейди.

— Сеното е направо гнусно. Горките животни изглежда не са виждали чесало от две седмици.

Адамовата ябълка на момъка подскачаше нервно нагоре-надолу.

— Здравият кон е щастлив кон, Тадеус. Точно както и ние. Ти не би желал да прекарваш дните и нощите си, затънал до уши в мръсотия, нали?

— Да, милейди.

Очите на Тад съзряха Клейтън, който небрежно се бе облегнал на вратата. С тънка усмивка той повдигна пръст към устните си, за да накара злощастния млад коняр да мълчи. Лицето на момчето почервеня като цвекло.

— Конят е благородно животно, Тадеус — продължи Миракъл, като крачеше с ръце на хълбоците и смръщено чело, без да вдига съсредоточения си поглед от пода. — След като веднъж му е засвидетелствано уважение, верността му надминава дори тази на най-предания приятел. Подай ми оная вила. Благодаря. А сега първата ни работа е да почистим тая смрад и да постелим прясно сено. Разлагането на растителното вещество и урината образуват вредни изпарения и силна миризма на амоняк. Това винаги предизвиква възпаление на очите и дробовете. И шап. Осмелявам се да заявя, че копитата на животните са силно възпалени. Но ще ги излекуваме с малко… Нека да помисля. — Тя загриза пръста си. Вярвам, че лапа от ленено семе ще свърши работа. Да! Ще я наложим гореща и ще я държим дванадесет часа. След това ще използуваме паста от две унции меден сулфат, една унция чист витриол, стрити съвсем ситно и добре смесени с един фунт катран и два фунта мазнина. Ще запомниш ли всичко това, Тадеус? — Той кимна, гледайки тъпо. — Ще налагаме сместа в цепнатините на копитата и ще я държим дванадесет часа, после ще я измиваме с вода и сапун. Когато свършим с операцията, ще говоря с Негова Светлост за ремонта на тая невзрачна конска обител. Иначе ще уморят конете. Аз просто не мога да разбера какви са основанията на един човек с толкова точни преценки да пренебрегне тези верни приятели.