Кэтрин Сатклифф - Чародей

— М-м-м… Аз исках… — измънка Етел.

В коридора прозвучаха стъпки и заглъхнаха в приемната.

— А къде е сега нашата малка светица?

Миракъл се намръщи.

— Отзад, в конюшнята. Или може би още чете в библиотеката.

— Мили Боже! Какво?

— Сър?

— Какво чете?

— Книгите, които й донесохте преди четири дена.

Тишина.

— Няма значение. Кажи й, че искам да я видя веднага.

— Да, Ваша Светлост.

Миракъл все още стоеше в сумрачния коридор, загледана втренчено в краката си, и се опитваше да разбере защо дори звукът на гласа му я трогваше до сълзи (освен че я вбесяваше, тъй като не се бяха виждали от четири дена), когато Етел се появи. Слабичката прислужница с твърда коса, заострен нос и брадичка като на таралеж подскочи, когато се озова лице в лице с девойката, стаена в сянката.

— Милейди! — изписука Етел. — Божичко! За малко да получа апоплектичен удар. Така ме стреснахте! — Момичето се хвана за сърцето и се свлече до стената, за да покаже състоянието си. — Негова Светлост желае да ви види.

Миракъл повдигна вежди.

— Изпратил ви е да ми предадете поканата му, така ли?

— Точно така. — Етел издърпа малка кърпичка от украсената си с къдри престилка, изтри си носа и подсмъркна. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Заслужава да му откажа. Толкова дни ни вест, ни кост.

Етел се почеса и сви рамене.

— По-добре ще е да свикнете с това, милейди. Херцозите са заети хора, особено по време на сезона. И особено нашият херцог. Няма високопоставена млада дама в Лондон, която да не мечтае да сложи ръка на него. Но нито една не успя. Освен вас, разбира се. Ще ми се да ви предупредя, че мнозина важни личности ще бълват змии и гущери, когато открият, че ви е довел тук, за да се ожените. На ваше място бих си пазила гърба. — Тя намигна и дари Миракъл с широка беззъба усмивка. — По-добре да вървите, госпожице. Той не изглежда в настроение да чака. Я да видим косата ви? Сигурна ли сте, че не искате да я срешем нагоре? Може да измъкнем още някоя и друга къдрица.

— Той е свикнал косата ми да е пусната — възрази Миракъл, позволявайки търпеливо на момичето да се суети около нея и да набухва косите й.

Етел отстъпи назад и огледа критично роклята на господарката си.

— Може би ще искате да ви приготвя една бърза вана, милейди.

— Не мисля. Свикнал е да ме приема всякак.

— Както искате, скъпа.

Едно последно пипване на прическата и Етел забърза по стълбите. Миракъл я наблюдаваше. Момичето спря насред стълбите, надзърна надолу към нея и я подкани с ръка да тръгва.

Все пак Миракъл се поколеба. През последните четири дни тя толкова бе фучала от яд, че я беше оставил като празно ведро от мляко. Но когато Тадеус беше влетял в конюшнята и бе започнал да бърбори възбудено, че Негова Светлост е пристигнал, тя беше обзета от обичайното вълнение, че най-сетне ще го види. Може пък да е имал сериозни причини да не се появи.

Тя пое дълбоко дъх, изтича леко по коридора и отвори със замах вратата на приемната.

Застанал до писалището, херцогът преглеждаше кореспонденцията си. Вдигна поглед към нея.

Миракъл застина.

— А! — възкликна той полуусмихнат и остави писмата. — Ето ви и вас.

— Ваша Светлост — изрече тя почти шепнешком с вперени в него очи. — Мислех, че вече сте ме забравили.

— Едва ли.

— След като не се обадихте цели четири дена…

— Неотложна работа.

Той тръгна с изящна походка към нея. Стъпваше бавно. Устата му изразяваше леко презрение. Студените му сиви очи се плъзнаха бавно надолу по тялото до босите крака, които се подаваха под ръба на полата. Повдигна вежди и спря.

— Моля да ми кажете какво е това? — той посочи краката й.

— Пръсти на крака — отговори тя и ги помръдна.

— Говоря за противната субстанция по тях.

— О! — тя ги изгледа и ги сви навътре. — Тор — обяви гордо.

— Трябваше да позная по миризмата.

Миракъл сключи ръце зад гърба си.

— Работех в конюшнята. Помагах на Тад.

— Тад?

— Вашият коняр.

— И какво правехте с Тад в конюшнята?

— Занимавахме се с конете, разбира се — тя се изкикоти и прехапа устна.

Той я заизучава. После се поотпусна и рече:

— Забавно.

— И аз така мисля.

Херцогът се обърна и закрачи из стаята със скръстени на гърдите ръце.

— Изглежда сте в настроение да размишлявате, сър. Какво не е наред?

— Защо питате?

— Не сте ми предложили дори прегръдка — рече стеснително тя.

Той се облегна на писалището, оставяйки тежестта да падне върху ръцете му. За момент замълча. После пое дълбоко въздух, усмихна се и разтвори обятия.