Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Да продължим играта — рече лорд Спенсър и вдигна чашата с порто към масата за хазарт. — Като че ли някога сме спирали. Но я вижте, един от нашите чудесни приятели си прибира парите в джоба, колкото и малко да са, и любезно ни пожелава лека нощ. А може би не толкова любезно. Бейсингстоук! Още една игра на фаро или макао? Ще ти пусна няколко шилинга аванс. Май дяволски много се нуждаеш от тях? Последните няколко нощи все губиш. Какво става, старче? Лейди Сполука най-сетне е решила да насочи златния си лъч към някой друг, може би?

Клейтън пусна монета в ръката на прислужника, за да му донесе палтото, и се помъчи да не обръща внимание на присмеха на грубите си компаньони. Уморено затвори за няколко мига зачервените си очи — твърде много пушек и твърде малко сън. Твърде много бира. И френско вино. И лош джин.

Би трябвало да се върне в Бейсингстоук. У дома. Да излее енергията и безсилието си в оране, садене, строене, вместо да се измъчва в тази задушаваща обстановка. По дяволите, беше загубил цяло състояние през последните няколко дни и всичко това само защото не можеше да престане да мисли за Миракъл Кавендиш.

Защо? Защото тя вярваше в летенето? Защото общуваше с животните по-лесно, отколкото с хората? Или просто защото принадлежеше на брат му? Брат му, комуто всичко бе поднесено на тепсия, който тепърва трябваше да се научи да цени богатството и властта, който нямаше и най-малката представа какво може да направи за него жена като Миракъл Кавендиш, ако, разбира се, й позволи.

Клейтън тръгна несигурно към изхода. Някой го тупна по рамото и му лъхна на бъчва.

— Още една игра? Много ми е кеф да изпразвам джобовете ви, Бейсингстоук. След като толкова пъти сте ме изпращали до вкъщи с олекнала кесия. Един рунд на масата за вист? Какво ще кажете?

Клейтън погледна през рамо кръвясалите очи на сър Фриц Дръмънд. Някога той служеше в пехотната гвардия на Негово Величество и бе загубил поста си заради хазарта.

— Сър — рече Клейтън с толкова тих и заплашителен тон, че Фриц изненадано повдигна вежди, — свалете ръката си от рамото ми!

— А ако не го направя?

— Ще бъда принуден аз да я махна.

— Какво има, Бейсингстоук? Не умееш да губиш?

— Твърде пиян съм, за да обсъждам въпроса, Дръмънд.

Сър Хари Калвърт, генерал-адютант на херцога на Йорк, се приближи и внимателно свали ръката на Дръмънд от рамото на Клей.

— Не искате да се дуелирате с него, нали, Фриц? Последният, който го направи, приключи с белег от рапира върху стомаха си, само на няколко унизителни инча от най-ценната си лична собственост. — Той се усмихна на Клейтън. — Всички знаем как Бейсингстоук се отнася към нашата липса на благоприличие. Няма нужда да доказваме, че той отново е прав. Вървете си вкъщи и преспете една нощ, Хотърн, все едно какво ви гризе отвътре. Сигурен съм, че утре вечер ще пристигнете в отлична форма, ще опоскате кесиите ни и ще отнесете и последния ни шилинг.

Клейтън не отвърна нищо, обърна гръб на събеседниците си и напусна клуба. Вдъхна дълбоко мъгливия нощен въздух и се загледа в екипажите, които сновяха насам-натам. А, да, сезонът. Прословутият вълнуващ сезон. Когато всички родители показваха дъщерите си, с надеждата, че някой като него ще грабне нежното малко пиленце и ще го отнесе надалеч, за да живее щастливо до края на живота си. Вече беше получил две дузини покани по пощата, друга дузина му бе връчена лично от майки със светнали очи, които се интересуваха прекалено много от Бейсингстоук Хол.

— Кажете, милорд, вярно ли е, че отказвате да живеете в къщата и сте предпочели да обитавате някакви апартаменти в конюшнята? Чакате идеалната жена, за да споделите къщата с нея? Виждали ли сте напоследък дъщеря ми, милорд. Така се случи, че минавах край вас. Отбих се да ви поканя на нашия прием. Няма да можете да присъствате? Е, добре. Кажете, Бейсингстоук, как е брат ви, херцогът?

Една група се показа иззад ъгъла. Смееха се и подвикваха забележки по адрес на пътниците. Не бяха забелязали Клейтън и затова просто връхлетяха върху му. Търпението му се изчерпа. Обърна се гневно и се оказа пред брат си.

— Брей да му се не види! — възкликна херцогът и широко се ухили. — Погледнете кой е тук. Лорд Бейсингстоук! — Трей го тупна по рамото. Приятелите му се приближиха всички с леко пиянски усмивки и всички прихванали дамите си през кръста. Жената до Солтърдън се кикотеше. Олюля се малко, после се залови за него да не падне.

— Не съм ви чувал, откакто сте се върнали в Лондон — продължи Трей.