Кэтрин Сатклифф - Чародей

Тя изчезна. Чу се тръшкане на врата. С поглед все още впит в Миракъл, Клейтън се приближи до стълбата и постави крак върху първото стъпало.

— Елате тук! — заповяда й той.

— Не, нямам такова намерение.

— Елате тук, дявол да ви вземе! Веднага.

След моментно колебание тя бавно заслиза и спря едва когато се озова лице в лице с него.

— Вие сте пили — заяви тя безизразно.

— Да, така е. Пиян съм. И гневен. И ревнив. Какво имате да добавите?

Тя изглежда се замисли. После, без никакво предупреждение, му зашлеви плесница. И втора. С цялата си сила. Пръстите й се свиха от парването на острата болка. Тя изправи рамене и вирна брадичка.

— Заслужихте си го, задето ме доведохте в тоя отвратителен град. И защото ме изоставихте миналата седмица. Изчезнахте за четири окаяни дни без нито дума за обяснение. Накрая се появихте днес следобед, без следа от разкаяние. Отнесохте се с мен като с варварин и ме изоставихте.

Клей изкачи още едно стъпало. Миракъл се отдръпна и застъпи края на нощницата си. Деколтето се затегна около шията и като примка.

— Кажете ми — помоли той тихо, — харесахте ли целувката ми този следобед, Мери Майн?

— Не. Аз ви презирах днес следобед. Презирах всичко във вас — ужасния ви твърд поглед и вбесяващата усмивка, като че ли всички останали на света са някакви дребосъчета. Начина, по който карате нас, плебеите, да се чувстваме по-долни. Но аз не се чувствам по-лоша от вас, нито от който и да било друг в тоя покварен град. Не, не харесах целувката ви този следобед, сър. Ненавиждах допира на ръцете ви в моите коси, лице и тяло. Призлява ми само като си го спомня. Останете си там! Не ме докосвайте. Не и с тези ръце. Те са студени. Ужасно студени. Дори сега потръпвам при мисълта, че ще ме допрат! О, вървете си, Солтърдън, и ме оставете на мира. Бих искала… бих искала никога да не бях идвала тук! Бих искала никога да не се бях влюбвала във вас. Искам да се върна у дома. В Кависбрук. Там поне бях щастлива!

Миракъл побягна по стълбите в тъмното, настъпвайки края на нощницата, препъвайки се и без да поглежда назад, защото замъгленият му поглед и червеният отпечатък върху бузата му я преследваха. Съжалението бе заседнало като рибя кост в гърлото й. Искаше й се да си вземе обратно всички грозни думи, които бе изляла по негов адрес. Бе тръгнала да слиза по стълбите с добре подготвена реч, очаквайки да се срещне лице в лице със студенокръвния, студеноръкия и високомерен глупак, когото бе започнала да ненавижда още при първата му поява в Кависбрук. По-добре да умре, отколкото да се омъжи за този човек! Вместо това, когато дланта й докосна бузата му, когато в изненадания му поглед проблесна болка и уязвимост, тя почувства, че попада отново в кошмара на объркването, в който се бе мятала през целия следобед.

Как можеше в един момент да мрази този мъж, а в следващия да премалява от любов към него?

Как можеше да се отвращава от докосването на ръката му, а сега да го желае отново?

Защо любовта е толкова безразсъдна и болезнена?

Той я последва по стълбите. Стъпките му кънтяха и разтърсваха пода като земетресение. Тя изтича по коридора към стаята си, опита се да тресне вратата под носа му, но той я отвори с ритник така, че я блъсна в стената и две картини паднаха на пода.

Миракъл отстъпи към прозореца със свити в юмрук ръце и процеди през зъби:

— Излезте! Не ви искам тук!

— Това е моят дом, ако нямаш нищо против. Не сме вече в Кависбрук, Мери Майн. Мога да влизам и излизам, където ми е удобно, по дяволите. Като херцог на Солтърдън мога също да вземам каквото и когото си пожелая. Правата ми на първороден ще важат и за тебе един ден, слънчице мое. Мери Майн, елате тук.

— Вървете по дяволите! — С широко разтворени очи, като до болка притискаше гърба си в прозореца, Миракъл трескаво го заплашваше: — Ако ме докоснете, ще крещя. Ще скоча през този прозорец. Ще…

— Но днес следобед не се съпротивляваше толкова ожесточено, нали?

— Стойте настрана от мен или…

— Няма да направите нищо — рече той с дълбок кадифен глас, от който сърцето й подскочи.

Той беше само сянка пред нея — висока и застрашителна, — докато не прекрачи към слабата светлина. Тогава потъмнелите му очи се превърнаха в малки огнени искрици.

Клейтън повдигна едрата си ръка към лицето й, помилва бузката й и промълви:

— Нима казах, че няма да направите нищо? Не бях прав. Зная точно какво ще направите. Ще извърнете тези огромни зелени очи към мене и с едно свенливо спускане на тези необикновени мигли ще обърнете наопаки всичко. Ще ме докарате до лудост. Ще ме накарате да ви желая повече от която и да е жена. Ще ме обгърнете с магията си и ще ме накарате да се почувствам най-щастливия на света. Ще ме накарате да очаквам с нетърпение утрешния ден. Въпреки че много студени и самотни утрини са се изнизвали покрай мен и понякога съм мислил, че ще бъде по-добре да умра, отколкото сам да дочакам още една.