Кэтрин Сатклифф - Чародей

С длани той обгърна шията й, привлече я нежно към себе си, притисна главичката й към гърдите си, прокара пръсти през косата й и я целуна.

— Мери, Мери — въздъхна той, — не ми се сърдете. Мислех, че мога да се справя без вас. Опитах. Но открих, че сега ви желая повече от всякога, а времето ни изтича.

Тя се опита да каже нещо.

— Недейте — прекъсна я той и наклони брадичката й с пръст. — Извинете ме. Никога не съм искал да ви нараня, любима.

Той съзря белегът от страст на шията й — тъмна сянка върху бялата кожа. Болка изкриви лицето му.

— Копеле! — изръмжа Клейтън. Хвана брадичката й и помоли: — Любете ме! Страстно. Като за последен път. Имам нужда от вас тази нощ, Мери Майн. Умолявам ви…

Забравяйки досегашния си гняв, забравяйки, че само преди миг беше готова да излети от прозореца в желанието си да избяга от него, Миракъл притвори очи и капитулира пред това странно, объркващо въздействие, което неговата близост имаше върху нея. Ръцете на този мъж бяха топли и нежни. Караха кръвта във вените й да кипва само от едно леко докосване с крайчеца на пръстите върху пламналата й тръпнеща кожа. Караше я да го желае с всяка фибра на тялото си. Простичките нашепвани слова предизвикваха дълбоко в сърцето й някакъв болезнено-сладостен копнеж за любов. И желание. И страст. Може би утре ще си мисли за другия мъж, за онзи, който понякога събуждаше яростта й. Но тази нощ до нея бе мъжът, когото любеше. Човекът, за когото щеше да се омъжи.

Ръцете му свалиха нощницата през главата й и я пуснаха на пода. Хладният бриз от прозореца я накара да потрепери, когато застана пред него гола, с разпиляна по раменете и падаща меко надолу върху гърдите коса.

Той наведе глава и когато Миракъл бавно затвори очи, усети по бузата си леко влажните му меки устни. Дъхаше й слабо на ликьор, а дрехите му бяха пропити от аромата на фин тютюн. После ръцете му се спуснаха под гърдите й. Обхванаха ги нежно. Започна с палеца да гали набъбналите й зърна. Тя потръпна.

— О! — промълви Миракъл и политна към него.

А само преди няколко мига беше убедена, че го ненавижда; надяваше се да не го срещне никога повече; дори замисляше да напусне Парк Хаус призори и да се върне в Кависбрук, за да го отдалечи от себе си завинаги.

— О! — Миракъл въздъхна, усмихна се и потръпна. Уханието от неговата кожа изпълни сетивата й. Ритмичното туптене на сърцето му под дланта й я накара отново да изстене от удоволствие, което се превърна в горещ екстаз и продължи да нараства, докато всякакъв самоконтрол изчезна като дим. Бедрата й тръпнеха. Хълмчето между тях набъбна.

— Кажете, че ме желаете, Мери Майн — гласът му бе дрезгав и страстен.

— Желая ви!

— Колко отчаяно ме желаете, Мери? Покажете ми.

— Но дамите не…

— Покажете ми, моля ви. Накарайте ме да повярвам.

Ръцете й се преместиха върху брича му. Разкопча копчетата едно по едно, докато тежкият му прекрасен орган изскочи върху ръката й, порасна, втвърди се и се изви като великолепна сабя, насочена към отвора в тялото й.

Той я повдигна върху перваза на прозореца, разтвори краката й, намести се между тях и постепенно навлезе в нея. Тя изстена и стисна бедрата му. Той я изпълни до възможния предел, когато тя натисна раменете му, отметна глава и повдигна бедра, за да го приеме целия.

Той се разтрепери.

Тя не можеше да диша.

Клейтън я прегърна, притисна я почти свирепо и каза:

— Не се движете, Мери Майн. Искам да останем така вечно. Имате ли нещо против?

С все още затворени очи и притиснато до гърдите му ухо, тя преглътна и поклати глава.

— Струва ми се, че не — успя да промълви. — Но се чудя какво ще си помислят добрите люде от улицата, ако погледнат нагоре и ни видят.

Гръмогласен смях разтърси гърдите му и той я притисна страстно, много страстно. Задвижи ритмично бедрата си и събуди в нея болка, сладката болка, която започваше като въгленче в сърцевината на нейната женственост и се пръскаше до върховете на пръстите й, обхвана сърцето и дробовете й и проникна във всяко мускулче.

Миракъл изстена. Залови здраво перваза, търсейки опора. Отметна глава назад. Тялото й се изви. Гърдите й потрепваха при всяко негово движение в тялото й. Когато помисли, че вече й е невъзможно да издържи повече, той премести ръката си долу между бедрата й — там, където горещите им мокри тела се сливаха, и погали набъбналия връх на нейното желание.

Бърз течен пулсиращ огън я вкамени така, че не бе способна да се помръдне. Изригна. Разкъса я. Съзнанието й сякаш се превърна в буен поток — дълбок, тъмен, ревящ, който я отнесе някъде безкрайно далеч. Чудеше се дали не умира. Разхлипа се, без да се срамува. Лека-полека потокът утихна. Миракъл се осъзна. Отвори очи. От тях се лееха сълзи.